И предполагам, донякъде е така.
Виждам болката в изразителните му очи. Обвинението в предателство. Аз му причиних това и няма как да го отрека. Наранявайки него, нараних себе си. Повече, отколкото съм допускала, че е възможно. Болката е сходна с тази, която изпитах, когато изгубих татко. Когато напуснах прайда, разделяйки се с Лазур и Нидия. С чувството, че драконовата ми природа чезне като мъгла между пръстите ми. С угризението, че съм предала вида си… Въпреки че те възнамеряваха да отрежат крилата ми и да ме погубят.
— Уредих си да отсъствам — отвръща той в отговор на въпроса ми.
— Баща ти просто ти позволява да…
— Не питам баща си. Почти за нищо. Стига да не ме късат, не го е грижа. — Трапчинките на бузите му стават по-дълбоки. — Той се интересува от други неща. — Уил кимва бавно към мен и стомахът ми се свива. — Можеш да досетиш какви са те.
Болката в стомаха ми става още по-силна. Ето, че стигнахме и до това. Сега вече всичко е ясно. Той знае, че знам.
— Семейният бизнес — отзовавам се аз.
Той стисва мрачно устни.
— Да. Нашият семеен бизнес е да преследваме твоето семейство.
Поемам си дълбоко въздух, трудно ми е да задам следващия въпрос, но трябва да знам.
— Ти казали им за…
— Наистина ли мислиш, че щеше да си още жива, ако го бях сторил? — Гласът му е рязък, а очите му проблясват гневно към мен.
Сядам на дивана и подръпвам нервно края на шортите си.
— Предполагам, че не.
Той поклаща глава.
— Ти видя стаята в дома ми…
— Да — казвам бързо. Не искам да обсъждам ловните им трофеи, които виждам в ума си всеки път, когато затворя очи. — Знам на какво е способно семейството ти.
— Но въпреки това дойде в дома ми? — отвръща той рязко. — Смъртта си ли търсиш?
— Нямах голям избор! — Обгръщам раменете си с ръце, сякаш за да се предпазя от гнева му.
Въздъхвайки, той сяда до мен. По-близо, отколкото очаквам. По-близо, отколкото ми се иска в момента. Усещам уханието на сапуна му. На кожата му. Огънят започва да тлее бавно в гърдите ми, докато накрая усещам топлина в устата си. Дима в ноздрите си.
— Предполагам, че не си енкрос — казва той, — ти си… дракон.
Виждам, че му е трудно да го изрече. Почти се усмихвам.
— Не. Не съм енкрос. И ние не сме дракони. Отдавна. Просто произлизаме от тях. Наричаме себе си драки.
— Драки. — Той кимва бавно и после се навежда към мен с ядовити пламъчета в очите. — Сигурно ти е било много забавно през цялото време, а? — Гласът му е мек като перце, което се плъзга по чувствителната ми кожа.
— Не. — Потрепервам. Не знам дали е от страх, или от удоволствие. Може би и от двете. Наистина не трябва да е толкова близо до мен. — Не намирам за забавни нито едно от нещата, които се случиха с мен.
— Предполагам, че е така. Но ти можеше да ми кажеш…
— Можех ли? — Потърквам с ръка челото си точно по средата, където усещам някакво пулсиране. — Като че ли ти беше открит с мен! — Поне гласът ми е спокоен, въпреки че вътрешно треперя.
Лицето му става каменно.
— А ти какво очакваше да направя? Да кажа на момичето, което не мога да пропъдя от ума си, че семейството ми преследва митични същества? Че са обсебени от тази си страст? Да убиват и да трупат състояние от кръвта на…
— Спри! — Вдигам ръка, устните ми леко помръдват, докато се опитвам да прогоня лошия вкус в устата си и се боря с пристъпа на гадене. Защото не искам да знам всички подробности. Не искам да слушам какво е правило семейството му с моя вид. На какво е бил свидетел… И в какво може би дори е участвал. Споменът за онова място на ужасите, което той нарича свой дом, все още е нещо, което не мога да изтрия от ума си.
— Но ти знаеше — казва той. — Виждала си ме и преди! — Очите му горят, а думите му са яростни, всяка от тях е като жесток удар с нож. — Ти помнеше срещата ни в планината. Онзи първи ден в коридора ме позна. — Очите му сякаш изпиват лицето ми, спускат се към шията ми и надолу по тялото ми. Като че ли отново ме вижда такава, каквато бях в пещерата. В тоалетната. Сякаш гледа през човешката ми кожа и вижда драките вътре в мен. — Трябваше да знаеш, че никога не бих те наранил. Не го направих тогава. Как бих могъл да го сторя сега?
Ставам и тръгвам към кухнята, защото точно в този момент имам нужда да съм далече от него. Но той няма да ми позволи.