В момента, в който слизам от колата, Лаз силно ме прегръща. Аз изстенвам и тя се отдръпва от мен загрижено.
— Какво има, ранена, ли си? Какво се случи?
— Нищо — казвам тихо и поглеждам към мама. Тя вече знае, че съм ранена и едва ли е нужно да й го напомням. — Добре ли си? — питам аз.
Тя кимва.
— Да, направих това, което ми каза. Стоях под водата, докато се уверих, че са си отишли и после полетях към вкъщи за помощ.
Не си спомням да съм й казвала да вика помощ. По-хубаво да не беше го правила, но не мога да я виня, че се е опитала да ме спаси.
— Хайде, момичета. — Мама ни прибира, но не гледа към нас, а хвърля поглед през рамо към една от съседките ни на отсрещната страна на улицата. Лелята на Касиан Джабел стои на верандата на дома си и ни наблюдава внимателно със скръстени ръце. Напоследък това се случва често и мама е убедена, че тя докладва всичко, което правим, на Северин. Кимвайки напрегнато, тя ни подканя да влезем. Мама и Джабел някога бяха много добри приятелки. Когато бях малка, преди татко да умре. Преди да се случат много други неща. Сега те почти не си говорят.
Когато влизаме, Тамра ни поглежда от дивана, където седи с кръстосани крака. Между тях държи купа корнфлейкс. По телевизията дават стара анимация. Не ми изглежда ужасно притеснена, както мама твърдеше.
Мама тръгва към телевизора и намалява звука.
— Наистина ли трябва да гърми толкова силно, Тамра?
Сестра ми свива рамене и започва да рови за дистанционното между възглавниците на дивана.
— След като не успях да заспя отново, реших да се опитам да заглуша алармата.
Усещам пристъп на гадене в стомаха си.
— Пуснали са алармата? — питам аз. Последният такъв случай беше, когато татко изчезна и изпратиха група да го търси.
— О, да — Лазур кимва и очите й се разширяват. — Северин направо беше побеснял.
Тамра намира дистанционното и усилва звука. Хвърляйки го обратно на дивана, тя поднася голяма, капеща лъжица към устата си.
— Толкова ли си учудена, че тръгнаха да те търсят. — Тя ме поглежда бързо. — Просто помисли малко.
Иска ми се да се защитя някак, но вместо това си поемам дълбоко въздух, за да се успокоя. И преди съм се опитвала да й го обясня, но Тамра не е в състояние да разбере. Драконовият инстинкт е непонятен за нея. И как би могло да бъде иначе?
Мама изключва телевизора. Без да забелязва натрупалото се напрежение, Лазур размахва ръце във въздуха.
— Е? Какво се случи? Как избяга? Господи, бяха навсякъде. Видя ли онези устройства, които изстрелват мрежи?
На мама като че ли й прилошава.
— Бях сигурна, че няма да успееш да им се измъкнеш. Тоест… знам, че си бърза… и че можеш да бълваш огън и всичко останало, но…
— Като че ли можем някога да забравим това — промърморва Тамра с уста пълна с корнфлейкс и завърта отегчено очи.
Тамра никога не се е преобразявала. Тази тенденция нараства и все повече тревожи старейшините, които се страхуват за оцеляването на вида ни. В общи линии моята сестра близначка, която е само с няколко минути по-малка от мен, е обикновено човешко същество. Това я убива. И мен също. Преди да се преобразя, бяхме близки, правихме всичко заедно. Сега не споделяме нищо друго, освен някоя случайна гримаса.
В този момент забелязвам майка ми да минава през всекидневната и да затваря дървените капаци на прозорците, при което стаята потъва в сумрак.
— Лаз — промърморва мама, — време е да си кажете довиждане.
Приятелката ми примигва.
— Довиждане?
— Да, довиждане — повтаря майка ми с по-строг глас.
— О — Лаз се намръщва и поглежда към мен. — Искаш ли утре да ходим заедно на училище? — Очите й проблясват многозначително, което е намек, че така ще мога да й разкажа всичко. — Ще стана рано.
Живеем в двата противоположни края на града. Нашата общност изглежда като огромно колело с осем спици, като всяка спица служи като улица. Центърът, главината на колелото, е сърцето на града. Там се намират училището и сградата на събранието. Аз живея на Първа западна улица. А Лазур на Трета източна. Тоест на възможно най-голямо разстояние една от друга. Стена, обрасла с пълзящи растения, огражда селището от край до край, поради което не можем да се срещнем, заобикаляйки града отвън.
— Разбира се. Ако си готова да станеш рано и да дойдеш дотук.