Приклякам, пренасяйки тежестта върху възглавничките на краката си, поемам си дълбоко въздух и оставям жаравата в мен да се разгори, приготвяйки се да защитя себе си и Уил.
Чувам Уил да се изправя несигурно и ми се иска да бе останал на земята. Касиан завърта рязко тъмнолилавите си очи към него — свиреп поглед на хищник, готвещ се за скок. Крилата му проблясват зад него. Въздухът между зъбите му излиза със свистене.
— Назад! — изръмжавам аз.
Той повдига леко глава, сякаш чува някакъв далечен звук и казва с дрезгав глас.
— Те идват.
Заслушвам се и малко по-късно ги чувам и аз. Гласът на Зендър и останалите, които слизат надолу по склона и ни търсят.
Следващия път, когато си поемам въздух, Касиан нарежда:
— Трябва да тръгваме, Ясинда. Веднага!
Тамра наблюдава случващото се странно притихнала.
Осъзнавайки, че може би си отивам — най-вероятно завинаги — Уил сграбчва ръката ми и ме завърта към себе си.
— Не, Ясинда! — извиква той ожесточено. — Не го прави! Не си го и помисляй. Не тръгвай с него.
Той стиска ръката ми все по-силно с всяка следваща дума.
Образът му се замъглява и когато примигвам, в очите ми има сълзи. Опитвам се да сдържа риданието, което се надига в гърдите ми.
— Няма да ти позволя… — продължава той.
На устните ми се оформят думи, които запазвам за себе си: Не мога да остана, Уил. Не и сега. Съжалявам, толкова съжалявам. Иска ми се да мога да ги изрека. Иска ми се да може да ги разбере.
И това като че ли наистина се случва.
— Не, Ясинда! — Уил поглежда към Касиан, който стои зад мен, наблюдавайки сцената с презрителна усмивка. — Ти се връщаш с него! Обратно в прайда! — казва той развълнувано, сякаш съм тръгнала към собствената си смърт. И аз си давам сметка, че в някаква степен това е самата истина.
— Не! — извиква в този момент Тамра, като че ли събуждайки се от сън и започвайки да разбира ситуацията, в която е попаднала.
Поклащам глава и докосвам лицето на Уил с огненозлатните си пръсти, опитвайки се да му вдъхна увереност.
— Няма да му позволя да те отведе.
Касиан пристъпва заплашително към нас и изръмжава на драконов език нещо, което Уил няма да може да разбере.
— Ти нямаш думата по този въпрос, жалко създание! — След това тъмните му очи се забиват в мен и въпреки обещанието му, че няма да ме принуждава да правя нищо против волята ми, сърцето ми се изпълва с безпокойство, когато срещам хищния му, жесток поглед.
Това не остава незабелязано и за Уил. Той се отскубва от мен и се спуска, олюлявайки се и накуцвайки, към Касиан.
— Тя не е твоя собственост — прошепва Уил мрачно.
Тогава Касиан вижда онова, което аз вече знам. Лилавата кръв по лицето на Уил, която капе като мастило от писалка. Вглежда се в нея. Разбира, че в Уил има нещо необикновено. Сдържам дъха си, надявайки се да не реагира…
Но в следващия миг, надавайки рев, Касиан се устремява към Уил. Скачам между двамата точно преди да се сблъскат, опряла ръка до гърдите им, усещайки как сърцата им бият диво под дланите ми.
— Спрете! И двамата! Касиан, недей!
Уил сграбчва ръката ми и я притиска силно до сърцето си, гледайки ме настойчиво. Примигвам и извръщам поглед от лицето му, защото не издържам на гледката на всичката тази лилава кръв… доказателство за живота, който баща му е отнел заради него.
От гърдите на Касиан се надига ръмжене. Вдигам предупредително пръст, сякаш това може да го спре да разкъса Уил на парчета. После чувам някой да извиква името ми. И това на Уил. Гласовете се приближават.
Уил поглежда в посоката, от която идват, видимо разтревожен.
— Видяха ли те в този вид? — Здравото му око е приковано върху мен, блестящо и оцъклено. — Зендър видя ли те?
— Разбира се! — просъсква Тамра, чието лице е неестествено бледо. — Направи го, за да те спаси!
Уил все още се взира в мен, търсейки потвърждение за думите й. Кимвам веднъж, движението е рязко и конвулсивно.
Цялото му тяло се отпуска, желанието за борба си е отишло. Той навежда глава и прокарва ръце през косата си.
— Ясинда — изрича името ми тихо, тъжно и покрусено, когато най-накрая разбира.