Нима? Ти познаваш чувствата си, Саша. Какво точно изпитваш - искра, привличане, лека възбуда? Или е любов, която е истинска и не бърза да се разкрие?
Ще ми се да е първото. Така ще е по-лесно и за двама
ни.
Но така ли е?
Тя притвори очи.
Толкова съм влюбена в теб! Влюбих се още преди да те срещна. В сънищата си, в рисунките си. После ти се
появи и нещо в мен закопня да падне в краката ти и да те умолява.
Ти не бива да умоляваш никого. - Той обхвана лицето й с ръце. - Не бива да умоляваш за нищо.
Сънувах те и сега съм тук, с теб. А това е много повече, отколкото съм очаквала да имам някога.
Жено, ти ме вбесяваш! Как може да се задоволяваш с толкова малко!
Не се задоволяваш с малко, когато получаваш повече, отколкото си очаквал.
Говориш глупости! - Той взе ръката й, притисна я към сърцето си. - Ето, почувствай го! Почувствай какво чувствам аз! И недей да спориш с мен - предупреди я, преди тя да успее да каже нещо. - Аз се разкрих пред теб. Сега почувствай какво чувствам аз!
Искаше й се да му се противопостави, да се отдръпне, но той я притискаше - а и сърцето й копнееше да разбере. Чувствата потекоха - от него към нея. Любовта. Нежна и щедра, яростна и решителна, могъща и слаба. Като недо- изречена клетва.
И всичко, което изпитваше тя към него, се върна обратно - от него кьм нея.
Ти ме обичаш! - Тя се засмя леко, повдигна ръката му към сърцето си. - Ти ме обичаш! Ти ме обичаш!
Ако една фраза се изрече три пъти, тя се превръща в мощно заклинание. Вече наистина е така. Обичам те - а сега и ти намери подходящите думи. Онова, което изпитвам, което ти знаеш, е само твое. На никого преди теб. И завинаги. Твое.
В мига, щом те видях, те пожелах! Това е искрата! А когато вече те имах, продължих да те искам. Това е привличането. Но любовта и всичко, което означава тя, се прояви по различен начин.
Аз имам нужда да... - Тя обви ръце около тялото му, притисна лицето си към рамото му, докато всичко, което изпитваше, което изпитваше той, се преплете в нея като нишките на въже. - ...черпя сили от това. От теб, от това,
от този миг. За да мога, когато съм тъжна или уплашена, да се връщам към него, да го извиквам отново в паметта си и да бъда тук.
Винаги, когато си тъжна или уплашена, аз ще бъда до теб. В този миг и всички след това. - Той отново я притегли към себе си и се взря в очите й. - За мен любовта е нещо сериозно, фейд. Сериозно и трайно. Давам ти клетва, отдавам ти сърцето, тялото и любовта си, отдавам ти моята лоялност и вярност. Те ти принадлежат изцяло.
Това спря сърцето й, спря го, за да може то да забие отново, но вече по-силно. Не само любов, осъзна тя, а и вричане. Той й се врече.
Ти ще ми се вречеш ли?
Тя си мислеше, че е познала радостта, но сега имаше не само радост, но и обещание.
Да, ще ти дам клетва, ще ти дам сърцето и тялото си, моята лоялност и вярност. Те са твои - сега и завинаги.
Когато Бран я целуна, в целувката му светеше обещание, ярко като звездите.
Той я остави, преди да е изминал и час. Дори в най-голямата радост не биваше да забравят дълга си. Тя се облече за видението си, за бурята, която знаеше, че ще дойде. Ако не тази вечер, то скоро. Когато дойде, когато Бран я предизвика, тя ще е с него - на носа, сред вятъра, огнените светкавици и проливния дъжд.
Щеше да е достатъчно. Каквото и да направят, щеше да е достатъчно. Тя вярваше в това. А ако е сбъркала и усилията им се окажат недостатъчни, ще знае колко истинска е любовта им.
Докато обуваше туристическите си обувки, тя обмисляше собствената си тактика. Ще държи арбалета под ръка, с колчан, пълен със стрели. Ножът, който Бран й беше дал, от сега нататък ще е в канията на колана й.
Ако остане време, ще направи и упражненията: ръкопашен бой, проклетите лицеви опори, набирания, премята- нето презглава. Ще се упражнява, докато стане силна и бърза. И ще е отворена за виденията - и тази смущаваща връзка с Нереза.
Взе скицника си с известно съжаление. Засега изкуството й трябваше да почака, защото времето й бе запълнено с други, по-належащи неща.
Но когато понечи да го прибере, осъзна, че търси молив. Трябва да е открита, помисли си отново, защото нещо напираше да влезе в главата й, нещо искаше да проникне в ума й.
Не, поправи се тя. Нещо напираше да излезе на свобода.
Тя му се подчини, пристъпи навън в светлината, подпря скицника на статива си. Чу гласове отдолу - за военни планове и стратегии, маневри и капани. Засега щеше да ги изолира, да остави вратата към съзнанието си отворена.
Бързо, вече уверено, започна да рисува онова, което се оформяше в главата й.
Когато то избледня, ръката й трепереше от умора, а светлината бе омекнала с настъпването на вечерта. Саша отстъпи назад и видя не скица, а картина. Скиците й осейваха пода на терасата, но на статива стоеше завършена картина на остров с вълнисти хълмове и пъстри цветя, стръмни улици, по които бяха накацали къщи и растяха дървета. А от морето се издигаха три зъбера - като стражи на пост.