Лека нощ. Благодаря за вечерята - каза Саша на Бран и затвори вратата.
Бран влезе в собствената си стая, включи осветлението. Вечерта, помисли си, със сигурност се оказа по-забавна, отколкото беше очаквал. Възнамерявал беше да поскита навън, може би да пийне някъде, да се разходи сам из мястото, където го бе довело предчувствието му, и да попие атмосферата му.
А после срещна тези жени.
Сега, останал сам, можеше да признае пред себе си, че когато се видя в онази рисунка като един от шестимата, се стресна. Но стряскан ето беше интересно. Интересно като осъзнаването, че художничката е същата Саша Риге, чиято творба висеше в нюйоркския му дом.
Тя твърдеше, че сцената е плод на въображението й, и навярно бе така. Но той познаваше тази гора, и то добре. И знаеше какво е онова, което чака в края на пътеката в проблясващата светлина.
Взе бутилка вода и таблета си, отпусна се върху леглото. И се зае да проучва двете жени, с които го бе срещнала Съдбата.
Разбира се, имаше и други начини да научи повече за тях, но този беше най-честният и откритият. Той вярваше в честността, поне като за начало.
Знаеше, че не са споделили всичко с него - авантюрист- ката и ясновидката, - но и той не бе споделил всичко с тях. Тъй че и това изглеждаше честно.
Първо се зае с авантюристката, защото, честно казано, бе усетил твърде силно привличане към ясновидката.
Не просто Райли Гуин, отбеляза той, а доктор Райли Гуин, която имаше докторати по археология и фолклор и митология. Родена преди трийсет години - два доктората на тази възраст означаваха, че пипето й сече, - дъщеря на доктор Картър Гуин и доктор Айрис Макфий, съответно археология и антропология, тя бе прекарала голяма част от детството си в пътуване.
Написала беше две книги, имаше множество строго научни и популярни публикации. За нейната работа това бе задължително - или публикуваш, или излизаш от играта. Но според онова, което откри той, повечето си време тя посвещаваше на разкопките и на самостоятелни пътувания в търсене на изгубени съкровища и забравени митове.
Търсенето на звездите определено й пасваше.
Той мина към Саша.
Тя беше на двайсет и осем, единствено дете на Матю и Джорджина Ригс, по баща Кориган - разведени. Учила беше изобразително изкуство в Колумбийския университет. Статиите за нея бяха малко и нарядко, което означаваше, че тя гледа да стои настрана от медиите. Но я представляваше една от най-добрите артагенции в Ню Йорк. Според официалната й биография, тя бе направила първата си голяма изложба в галерия „Уиндуард", на крехката възраст от двайсет и две, и живееше усамотено в планините в Северна Каролина.
Неомъжена, което в случая беше добре.
Но Саша Риге бе много повече от това.
Така че той трябваше да открие това „повече" - по един или друг начин. Но не тази вечер. За тази вечер ще остави всичко, както си е, и ще види какво ще се случи.
Той остави таблета, съблече се. Може и да предпочиташе нощта пред утрото, но щеше да става рано, затова трябваше да се наспи добре.
Остави пердетата и прозорците разтворени и докато слушаше нощните звуци, мислейки За звездите, щастието и жените с тайни, започна да се унася.
Почукването по вратата го изкара от унеса и леко го подразни. Изтърколи се от леглото, грабна джинсите и ги нахлузи.
Не се изненада особено, когато на вратата се оказа Саша, но се смути, когато я видя в коридора, облечена в тънка бяла нощница, която едва стигаше до средата на изваяните й бедра.
- Хммм, гледай ти!
Тя с на прозореца.
Коя е тази „тя"? - Той понечи да се усмихне, но когато погледът му най-сетне се откъсна от бедрата й, пробяга нагоре през бялата коприна към гърдите и шията й и срещна очите й, усмивката му се стопи.
Ходи насън, помисли си. От транса очите й бяха като стъклени.
Къде си, Саша?
При теб. Тя е на прозореца. Каза, че ако я пусна, ще изпълни най-съкровеното ми желание. Но е изтъкана от лъжи. Трябва да я накараме да си тръгне.
Хайде да погледнем.
Бран улови ръката й, поведе я обратно през коридора и влезе с нея в стаята й. Затвори вратата подире си.
Забеляза, че стаята прилича на пещера, завесите бяха плътно спуснати. Включи част от осветлението и Саша вдигна ръка, сочейки към прозореца.
Ето я. Казах й да си върви, но не иска да се махне.
Стой тук. - Той отиде до прозореца, разтвори рязко завесите. Видя някаква сянка - съвсем бегла, - стори му се, че чу шумолене - като сухите криле на прилеп. След това нямаше нищо, освен морето, осветявано от три четвърти луна.
Така, отиде си. - Саша му се усмихна. - Знаех, че ще си тръгне, ако ти си тук. Ти я плашиш.