Бран се надигна, улови я за ръката, почувства как тя потрепери.
Саша.
Да.
Седни. Ще пиеш ли кафе?
Тя се отпусна в стола, кимна.
Да. - Вдигна двете листчета. - Името ми е познато. Чувала съм го в главата си. Тя беше тази, която дойде до прозореца. Беше отвън - на прозорец на третия етаж! Не беше сън, не точно. Как е възможно? Коя е тя?
По-скоро „какво" - поправи я Бран и отмести поглед към Райли. - Имала ли си си работа с богове преди?
Не бих казала. Сигурно ще е забавно. - Тя се изправи. -Ще „нападна" бюфета.
Саша гледаше как Райли се отправя към една от богато заредените маси на бюфета, повдига капака на голямо блюдо и започва да трупа храна в чинията.
Ако имах милион, щях да го дам до последния цент за самочувствие като нейното.
Ти си имаш свое - увери я Бран. - Просто го криеш някъде в себе си. По-добре си вземи нещо за закуска, преди Райли да е изяла всичко.
Джипът на Райли, ръждивочервен и очукан, носеше белези от безжалостно използване и нямаше покрив. След дълго оглеждане Бран се качи отзад.
Откъде го имаш?
От приятели, сключих добра сделка. Реших, че ще ми е нужен транспорт. - Тя седна зад волана, подхвърли сгъната карта към Саша. - Ти ще си навигаторът.
Добре, но би ли ми казала къде отиваме?
За начало - на север, покрай брега. Островът е голям, но проучването ми води към крайбрежна локация.
Защо? - Още преди Саша да зададе въпроса, Райли бе натиснала газта.
Джипът може и да изглеждаше като излязъл от близкото гробище за коли, но подскочи като пантера.
Защо ли? - извика Райли през шума на мотора и подкара по тесен път към брега толкова бързо, че от магазините от двете им страни се виждаха само размазани очертания. - Какво прави един остров „остров"?
Саша се чудеше дали ако затвори очи, ще я боли по- малко, когато катастрофират.
Заобиколен е от вода.
Защо ще навлизаш в сушата, щом си избрал остров, зада скриеш нещо? Нужен ни е брегът - заливите, малките заливчета, пещерите. В повечето преводи на легендата се говори, че огнената звезда ще засвети отново, че е заспала в люлката на земя под морето. Някои учени я наричат Атлантида.
Атлантида е мит.
Райли хвърли бърз поглед на Саша.
Значи търсиш паднала звезда, създадена от богиня на луната, а отхвърляш Атлантида?
И се надявам да не умра в автомобилна катастрофа!
Джипът си има ролбар. Един колега търси Атлантида вече двайсет години. Оставила съм я на него.
Пътят беше като скоростна отсечка и всеки шофьор сякаш изглеждаше решен да прекоси финиша пръв. Райли караше като вманиачен демон, забавяйки съвсем малко, когато профучаваха през едно село.
Контокали, виж на картата - обяви тя. - В него се намира една от най-старите църкви на острова, има и руини на замък, които ще разгледам, щом ми остане време. Как се чувстваш отзад, ирландецо?
Той се бе извил странично, вдигнал крака върху седалката.
Караш като бясна, Райли.
Винаги стигам там, закъдето съм тръгнала. Сега, като сме трима, ми хрумна нещо. Можем да продължим да се ръсим за стаи в хотела или заедно да наемем къща. Ще ни излезе по-евтино.
И ще е по-уединено - добави Бран, сякаш сам бе мислил по въпроса. - Малко е неловко да обсъждаш търсене на звезди и отбягване на зли богини в хотелски ресторанти. Ти какво мислиш, Саша?
Тя се загледа в морето, в мъжа на водни ски, който летеше по синята повърхност зад блестяща бяла лодка.
Изглежда ми по-практично.
Значи е решено - отсече Райли. - Ще се обадя тук-там.
На твоите приятели - довърши Бран.
Не е зле да ги имаш. Гувия - добави тя, когато стигнаха до поредното село. - Стари венециански корабостроителници. Много плажове и заливчета. Струва си да ги огледаме.
Саша успя да зърне цвета на къщите, избелял на слънцето, пешеходци в плажно облекло и късче брегова линия, преди селото да остане зад тях.
Ти май нямаш нужда от навигатор.
Не още.
Саша свикна със скоростта, поне толкова, че сърцето й да не подскача при всеки завой. Успокояваше се с морето,
с движението му, аромата му, който се носеше във въздуха. С примесеното с него ухание на диви цветя, растящи на воля отстрани на пътя. Досега не беше виждала толкова живи, наситени багри. Лудешкочервени макове изскачаха от нивите, алчни грамофончета задушаваха живите плетове с агресивно синьо, дървото на Юда изгаряше очите с тъмния си пурпур.
Тук съм, помисли си Саша, за да намеря отговори на въпросите, които ме преследват. Но също така съм тук сред ярка, сгряваща душата красота и това само по себе си е чудо.
Тя й се отдаде, вдигна лице към небето, позволи на топлия, пропит с аромати въздух да я обгърне.