Рискът е твърде голям, зловонната й мощ все още се усеща във въздуха - промърморила Селена.
Значи, да не предприемаме нищо и да рискуваме всичко? - възмутила се Арианрод. - И да я оставим да превърне този прекрасен дар в нещо тъмно и смъртоносно?
Не можем да го направим! Няма да го направим! Те гце паднат, нали? - обърнала се Луна към Селена.
Виждам, че ще паднат и ще оставят ярка следа, но не виждам кога.
Тогава ние ще решим кога и къде. Това можем да направим. - Луна уловила сестрите си за ръце.
На друго място, в друго време, но не едновременно.
Арианрод кимнала и погледнала нагоре към звездите, толкова ярки и красиви, светещи над земята, която тя обичала и пазела открай време.
Дори една от тях да попадне в ръцете й или в тези на някой като нея... - Селена затворила очи, отворила себе си.
Мнозина ще търсят звездите, силата, богатството, което е едно и също. И съдбата. Всичко е едно. А ние, отразената светлина, трябва да изпратим произлезлите от нас да ги намерят.
Произлезлите от нас? - повторила Луна. - Няма ли да ги търсим ние?
Не, това не е за нас. Ние трябва да чакаме тук.
Но ще изберем времето и мястото. И ще го направим в мълчание - добавила Арианрод. - Ще мълчим дори в мислите си. Тя не бива да научава кога и къде ще паднат.
Сестрите съединили умове и ръце и всяка поела по своя път, следвайки своята звезда, докато тя падала от небето. Всяка скрила дара си, всяка го обвила със силата си, за да го предпази.
Все така със свързани умове, ала без да изричат и думичка, и трите знаели какво има в ръцете и умовете на всяка от тях.
Сега трябва да вярваме. - Луна стиснала по-силно ръката на Арианрод, когато сестра й не казала нищо. - Трябва! Ако ние не го направим, как ще вярват произлезлите от нас?
Вярвам, че сме направили каквото трябва. Тази вяра е достатъчна.
Селена въздъхнала.
Дори боговете трябва да отстъпят пред съдбата.
Или да се борят с онова, което се опитва да ги унищожи.
Ти ще се бориш - казала Селена с усмивка. - Луна ще вярва. А аз ще се постарая да видя бъдещето. Засега ще чакаме.
Трите погледнали едновременно към луната, която живеела на небето и в душите им, и към трите ярки звезди, които се опитвали да я достигнат.
1
Сънищата не я оставяха на мира, без значение дали спеше, или беше будна. Тя умееше да разгадава сънища, видения, знаенето. Бяха част от нея през целия й живот и през целия си живот се бе учила да ги блокира, да ги изтласква от ума си.
Но те не намаляваха, въпреки всичките й усилия. Сън и- ща за кръвопролития и битки, за странни, огрени от луната земи. А в тях живееха лицата и гласовете на хора, уж непознати, а всъщност - част от нея. Жената с неопитомс- ните хитри очи на вълчица, мъжът със сребърния меч. Те населяваха сънищата й заедно с жената, която се появяваше със смях от морето, и мъжа със златния компас.
А сред всички тях най-ярко се открояваше тъмнокосият мъж, който държеше в ръцете си светкавица.
Кои бяха те? Как така тя ги познаваше - или щеше да ги опознае? Защо изпитваше толкова силна нужда от всички тези хора?
Редом с тях вървяха смъртта и болката - тя знаеше това - и все пак те носеха и шанса за истинска радост, истинско себепознание. Истинска любов.
Тя вярваше в истинската любов - що се отнася до другите. Самата тя никога не я бе търсила, защото любовта изисква толкова много, внася такъв хаос в живота. Толкова много чувства!
А тя искаше, винаги бе искала спокойствие и уют и вярваше, че ги е намерила в малката си къща в планините на Северна Каролина.
Там имаше уединението, което бе търсила. Там можеше да прекарва дните си в рисуване или в градината си, без някой да й се меси и да я прекъсва. Нуждите й бяха скромни, работата й осигуряваше достатъчно средства да ги посрещне.
Сега сънищата й бяха населени от петима души, които я наричаха по име. Защо тя не можеше да разбере техните имена?
Започна да рисува сънищата си - лицата, моретата и хълмовете и руините. Пещери и градини, бури и залези. През дългата зима изпълни докрай работното си табло със скици и вече ги забождаше по стените.
Нарисува мъжа със светкавицата в ръце, като дни наред усъвършенстваше всеки детайл, точната форма и оттенъците в очите му - дълбоки, тъмни и с паднали клепачи; тънкия бял белег, подобен на светкавица, който разсичаше лявата му вежда.
Той стоеше на отвесна скала, високо над бурно море. Вятърът развяваше тъмната му коса. Тя почти го усещаше - приличаше на топъл дъх. А мъжът не се боеше от бурята, докато смъртта летеше към него.