Броуди разтри уморено основата на носа си.
— Всичко ли разказа на Маги?
— Казах само името й. Не исках да знае, че баща ми ходи при… нали разбирате? Просто си помислих… нали е репортер, че може да напише статия и да каже името на жената. Мислех, че й помагам. Не предполагах, че ще завърши така.
Той се разплака отново и Броуди го потупа утешително по рамото.
— Знаем, че не си искал това, синко.
— Мога ли да си вървя сега? — изхълца момчето и изтри сълзите си.
— Да, разбира се. Искам да ти задам само още един въпрос. Имаш ли някаква представа откъде Мери Тейт е могла да вземе палтото на Маги?
Кевин наведе глава, избягвайки да гледа към нас.
— Не — отрече някак прекалено бързо.
Броуди го гледаше с непроницаемо лице.
— Мери е хубаво момиче, нали, Кевин?
— Не знам. Предполагам.
Броуди остави тишината да господства за няколко минути, докато Кевин се размърда притеснено на стола, после зададе следващия си въпрос:
— Откога се виждаш с нея?
— Не се виждаме.
Броуди заби поглед в Кевин, който веднага сведе своя.
— Просто… се засичаме от време на време. Не правим нищо. Не сме… нали се сещате…
Броуди въздъхна.
— И къде се „засичахте“?
Притеснението на младежа изглеждаше мъчително.
— Понякога на ферибота. При разрушената черква, когато се стъмни. Или…
— Хайде, Кевин.
— Понякога в планината. В запустялата къща на онзи крофт.
Броуди го погледна изненадано.
— Където откриха тялото ли?
— Да, но аз не знаех нищо за това. Честна дума. Не сме ходили скоро там. От лятото не сме стъпвали.
— Някой друг ходи ли там?
— Доколкото знам, не. Затова го използваме. То е отдалечено от селото… усамотено.
Вече не е, помислих си аз. Сетих се за празните кутии от кока-кола и за откритите останки от огън. Но те нямаха нищо общо с убитата проститутка, бяха просто следи от тайните срещи между малоумното момиче и пъпчивото неспокойно момче.
Фрейзър наблюдаваше хлапака с нескрито презрение, но, слава богу, поне си мълчеше. Колкото до Броуди, беше невъзможно човек да разбере какво си мисли. Изразът на лицето му доказваше, че е истински професионалист.
— Там ли ходи Мери, когато иска да те види?
— Понякога — измърмори Кевин и се загледа в ръцете си.
Броуди се замисли за момент.
— Тя беше ли у вас, когато дойдохме да търсим баща ти?
До този момент не се бях замислял защо Кевин бе открехнал съвсем малко вратата и я държеше почти затворена. Сега разбрах, че не бе искал да видим какво става вътре. Той кимна и остави мълчанието му да отговори вместо него.
— А тази вечер? Пак ли имахте среща?
— Не! Аз… нямам представа къде е била. След разговора с Маги се прибрах вкъщи. Честна дума!
Сълзите отново напълниха очите му. Броуди се втренчи в него за няколко секунди, после кимна кратко.
— Добре, синко, време е да се прибираш вкъщи.
— Не, чакай за минутка — възрази Фрейзър.
Но Броуди очакваше намесата му.
— Всичко е наред, сержанте. Кевин няма да каже на никого за разговора ни. Нали, Кевин?
Младежът поклати енергично с глава.
— Няма, обещавам. — Скочи от стола и забърза към вратата, но се спря. — Татко никога не би наранил Маги. Нито другата жена. Не искам да му създавам неприятности.
Броуди не отговори. Нямаше какво да каже засега. Кевин отвори вратата. Силният дъжд веднага намокри прага, но той излезе бързо и затвори след себе си.
Броуди се върна при масата и седна срещу мен.
— Боже, каква нощ!
— Мислите ли, че може да му се вярва, че ще си държи езика зад зъбите? — попита скептично Фрейзър.
Старият детектив прокара ръка по умореното си лице.
— Не мисля, че ще се затича към дома да разкаже на баща си какво е споделил с нас. На теб как ти се струва?
Фрейзър, изглежда, се съгласи, но изведнъж очите му се разшириха тревожно.
— Господи, ами момичето? Кинрос знае, че тя е била свидетелка. Сега разбирам защо настоя да остане, докато я разпитвахме.
Думите му ме накараха да настръхна. Но Броуди не изглеждаше притеснен.
— Мери не е в опасност. Дори и да приемем, че убиецът е Кинрос — въпреки че нямаме доказателства за това — тя не го уличи и той трябва да е останал доволен от разпита. Сега знае, че тя не е заплаха за никого.