— Това не е в моята професионална сфера.
— Но все пак е повече твоя, отколкото моя или на Фрейзър.
Нямаше какво да отговоря на това.
Броуди отскочи до дома, за да нагледа кучето си, а ние с Фрейзър сложихме катинара и го смазахме. Металният звук, с който изщрака, събуди неприятния спомен за онази нощ, когато се оказах заключен в горящия културен център. Зарадвах се, когато Броуди се върна след няколко минути, и тримата тръгнахме към скалата.
Сега, когато приближихме към основата й, изчислих грубо, че е на не повече от трийсетина метра от лодката на Гътри. Докато прекосявахме двора, дъждът напълни обувките ни.
— Боже, какъв порой! — измърмори Фрейзър и се наведе срещу вятъра.
Скалите предлагаха относителна защита и ние побързахме да стигнем до подножието им. Около тях се виждаше тясна пътека, прекъсната на няколко места от отчупени каменни късове, но колкото повече се приближаваше към морето, толкова по-широка ставаше. Навели глави срещу вятъра, тръгнахме бавно по нея, като внимавахме да не се подхлъзнем на мокрите от дъжда камъни.
След няколко метра Броуди спря.
— Ето, тук е било.
Той посочи към една стърчаща от дребния чакъл скала. Дъждът бе измил почти всичко, но все още можеше да се види едно тъмно петно. Приклекнах, за да мога да го разгледам по-добре. Беше парче кървава тъкан, разкъсана и залепнала за камъка. Чакълът наоколо беше изровен и се виждаше вдлъбнатина, която можеше да е резултат от падането на нещо тежко. Забелязах и странни следи по посока на работилницата, оставени вероятно от влаченето на тялото в съответната посока. Те изчезваха на мястото, където ситният чакъл отстъпваше на твърда земя.
Бях донесъл още пликове за фризер, подозирах, че ще ми потрябват, ако открием някакъв доказателствен материал. Извадих един от джоба и използвах острието на джобния си нож, за да събера проба от кървавата тъкан. Ако дъждът продължеше, щеше да отмие всичко, преди полицията да дойде, а и чайките щяха да помогнат.
Броуди вдигна глава към издигащия се на около трийсет метра над нас връх.
— Стъпалата продължават нагоре, но няма смисъл да ги катерим и тримата — каза той и се обърна към Фрейзър: — По-добре е да вземеш колата и да заобиколиш. Ще се срещнем горе.
— Добре — съгласи се сержантът.
Дадох му плика с пробата, за да го остави в колата, и тръгнах с Броуди по чакъла към издълбаните в скалата стъпала. Бяха стръмни и неравни, отстрани имаше стар ръждясал парапет, който не ми вдъхна особено доверие.
Броуди изтри мокрото си от дъжда лице и погледна към превързаното ми рамо.
— Ще се справиш ли?
Кимнах мълчаливо. Не можех да се откажа сега.
Поехме нагоре. Броуди тръгна пръв и ме остави да го следвам, както мога. Загледах се в накацалите по скалистия склон чайки, които търсеха защита от дъжда. Вятърът рошеше перушината им и те изглеждаха настръхнали. Колкото по-нагоре се изкачвахме, толкова по-уязвими ставахме за бурните му атаки. Той фучеше и се спускаше върху нас, сякаш се мъчеше да ни прогони от скалата.
Стъпалата бяха мокри и хлъзгави и ние почти лазехме нагоре. Оставаха ни само няколко метра, когато Броуди се подхлъзна на едно изронено стъпало. Залитна към мен и ме запрати срещу парапета. Усетих как ръждясалото желязо поддава под тежестта ми и за миг увиснах във въздуха. Но Броуди ме сграбчи за якето и ме върна обратно.
— Съжалявам — каза задъхано. — Добре ли си?
Кимнах, но не посмях да се доверя на гласа си. Сърцето ми все още препускаше, когато тръгнах отново след него. Но в същото време забелязах нещо на няколко метра над нас.
— Броуди — извиках.
Той се обърна и аз посочих към друго тъмно петно, залепнало за една издатина в скалата. Беше прекалено далече, за да мога да взема проба, но вече знаех как се е получило. Тялото на Маги се бе ударило там, докато е летяло надолу.
Няколко минути по-късно вече бяхме на върха. Щом се появихме там, вятърът се втурна срещу нас с пълна сила. Мушна се под якетата ни, изду ги като хвърчила и малко остана да полетим надолу.
— По дяволите! — изруга Броуди и се обърна с гръб към вихъра.
Пристанището на Руна под нас приличаше на куха подкова, пълна с разпенена вода, обкръжена от остри скали. Гледката беше красива, но страховита. Разлюляното от вятъра сиво море и небето се смесваха на неясния хоризонт в една обща сива маса. Няколко самотни чайки се бореха храбро с ураганния вятър и надаваха жаловити крясъци, докато се опитваха безуспешно да настигнат вълната, преди да се оттегли в океана. Замислената снага на Биен Турида се издигаше в далечината, а стотина метра встрани от него Бодач Руна, символът на острова, стърчеше от торфените блата като присвит пръст. Всичко останало, което виждахме, бяха склонове, обрасли с полегналата под напора на вятъра трева. Нищо не подсказваше, че Маги или някой друг е бил тук тази нощ.