Включително и мен.
Колата ни се залюля при поредния порив на вятъра. Докато слушахме записите на Маги, бурята, изглежда, се бе усилила.
— И какво ще правим сега? — попита Фрейзър.
Броуди отвори жабката на колата бавно и предпазливо, сякаш току-що бе преживял жестока катастрофа и нямаше вяра на ръцете си, и сложи диктофона вътре. После затвори със сила и вратичката изщрака предизвикателно.
— Опитай радиовръзката.
Фрейзър провери първо своята, после и тази в колата.
— Все още нищо.
Бившият инспектор кимна, сякаш бе очаквал точно това.
— Не можем повече да стоим и да чакаме екипът да дойде. Трябва да го задържим, иначе ще избяга от острова в първата възможна минута. И не става дума само за собствената му яхта. Има още дузина лодки, с които може да отплава. Няма как да държим всичките под око.
— Не сме сигурни, че иска да избяга — дръпна се Фрейзър, но по гласа му личеше, че и сам не си вярва.
— Не забравяй, че е убил трима души, единият от които е полицай — каза Броуди с нетърпящ възражение тон. — Маги не беше заплаха за него, но той я е видял като такава. Изпуска си нервите, действа отчаяно. Оставим ли му вратичка, непременно ще избяга. Или ще убие още някого. Мислиш ли, че Уолъс ще те потупа по рамото, ако се случи подобно нещо?
Фрейзър кимна с видимо нежелание.
— Добре де, прав сте.
Той запали колата, а Броуди се обърна към мен. Нещо в записа го бе засегнало дълбоко, той не беше същият, но нямаше как да разбера дали промяната идваше от откритието, че Страчън е убиецът, или че е баща на Ана.
— Ти какво ще правиш, Дейвид? Не мога да искам от теб да дойдеш с нас, но ще съм ти признателен, ако го направиш. — Устните му потръпнаха в нещо като усмивка. — Имаме нужда от всеки, готов да ни предложи помощта си.
Не бях сигурен, че мога да съм им от помощ с това рамо, но кимнах. По-късно щях да му мисля. Сега исках да бъда там.
Страчън бе причинил зло на прекалено много хора.
Саабът на Страчън и поршето на Грейс бяха паркирани зад къщата. Фрейзър спря зад тях. „Блокира пътя им“, сетих се аз. Щом излязохме, вятърът се втурна да ни посрещне, нетърпелив да стовари юмрука си върху нас. Температурата беше спаднала и дъждът, близо до точката на замръзване, ни заливаше от всички страни. Броуди се спря до сааба, наведе се и огледа гумите. После се отдръпна и ми ги посочи, за да е сигурен, че и аз ги виждам.
Те бяха покрити с кал.
Той се изправи и остави Фрейзър да ни води. Къщата издигаше високо над нас гранитните си стени, гледаше ни сърдито и заканително, докато приближавахме. Сержантът хвана желязната халка и удари със сила няколко пъти по вратата, сякаш искаше да я разбие.
Кучето се разлая и след малко вратата се отвори. Грейс погледна зад веригата, но щом видя кой е, се усмихна облекчено.
— Секунда само.
Затвори отново вратата и махна веригата. После отвори и се отдръпна назад, за да влезем.
— Извинявайте, но след вчерашната случка…
Синината на бузата й само подчертаваше необикновената й красота. Но аз забелязах, че под очите й имаше сенки, които не бях виждал преди нападението. Само като си помислех, че я бе нападнал собственият й съпруг, за да отклони вниманието от себе си!
Гневът към Страчън ми даде сили и ме изпълни с решителност.
— Съпругът ви тук ли е? — попита Фрейзър.
— Съжалявам, но го няма. Отиде на една от неговите екскурзии.
— Но колата му е тук.
Тя, изглежда, се смути от резкия му тон.
— Невинаги я взема със себе си. Защо? Да не би да е станало нещо?
— Знаете ли къде отиде той?
— Не, съжалявам, но не мога да ви помогна. Защо не ми кажете какво става? За какво ви трябва Майкъл?
Фрейзър отмина въпроса й с мълчание. Кучето продължаваше да лае бясно и да дращи с нокти по вратата на кухнята.
— Имате ли нещо против да огледам къщата?
— Вече ви казах, че не е тук.
— Предпочитам лично да се уверя в това.
В очите й блесна гняв от грубия му тон и за миг си помислих, че ще му откаже. Но тя тръсна ядосано глава и отговори: