Въпреки че се движех енергично, ръцете, краката и лицето ми се вкочаниха. Рамото напомняше за себе си с тъпа, но постоянна болка от студа. На всичкото отгоре никой от нас не знаеше къде точно се намират онези камъни. Имахме само смътна представа за посоката. Онзи ден, когато попаднах на тях, стана случайно, не знаех накъде вървя, а беше и тъмно, просто следвах светлината от огъня на Страчън, умиращ от болка и изтощение. През деня планината ми се видя истински лабиринт от скали между дълбоки дерета и оврази. Каменистите й склонове бяха покрити с формации, които можеха да бъдат както естествени, така и плод на човешки усилия.
— Досега не съм се качвал тук — каза задъхано Броуди. — Но не мисля, че камъните са далече. Не би трябвало да ни отнеме много време. Ако тръгнем право нагоре, няма как да не ги видим.
Но аз не бях сигурен. Теренът беше коварен, с падащи каменни късове и сипеи и никъде не се виждаше пътека. Наложи се да си пробиваме сами път и често се озовавахме пред големи скали, които трябваше да катерим или да заобикаляме. При това положение, щом Страчън бе успял да ме свали сам посред нощ, беше по-силен, отколкото изглеждаше.
И по-опасен.
Ние вървяхме срещу вятъра, превити почти надве от усилието. Бяхме тръгнали един до друг, но постепенно се пръснахме. Броуди напредваше, но на мен ми беше трудно да пазя равновесие с една ръка, затова изостанах. Но не колкото Фрейзър. Доста по-тежък и отдавна излязъл от форма, сержантът дишаше тежко и отпадаше с всяка крачка.
Вече обмислях да обявя почивка, когато чух, че нещо след мен се срутва. Обърнах се и видях, че Фрейзър е паднал. Камъните бяха оформили около него миниатюрна лавина, а той се опитваше да се изправи на колене. Най-после успя, поемайки жадно въздух с отворена уста, прекалено изтощен, за да се вдигне на крака.
Броуди не видя нищо и продължаваше нагоре.
— Броуди! Чакай! — извиках аз, но вятърът върна думите обратно към мен.
Върнах се при Фрейзър. Хванах го за ръката и се опитах да му помогна да се изправи на крака, но той беше прекалено тежък.
— Дай ми минутка — каза задъхано и се отпусна.
Но аз виждах, че една минута, дори и две нямаше да оправят положението. Той не можеше да продължи нагоре. Потърсих с поглед Броуди и го видях почти изгубен в градушката. Внезапен порив напълни очите ми с лед и ме накара да извърна лице.
— Можеш ли да слезеш до колата? — попитах, като приближих устни съвсем близо до ухото му, за да ме чуе.
Фрейзър кимна. Гърдите му се повдигаха тежко.
— Сигурен ли си?
Той махна нервно с ръка. Оставих го да се оправя и тръгнах нагоре след Броуди. Но вече не го виждах. Опитах се да забързам, но въздухът започна да не ми достига, задишах насечено, на малки порции. Наведох глава срещу вятъра и забих поглед в краката си, отчасти за да се предпазя от вятъра, но най-вече, защото бях прекалено уморен, за да я държа изправена. В един момент вдигнах глава, но изгубих всяка надежда да зърна бившия детектив. Градушката скри склона пред мен, виждах само вихър от бели ледени късове, сякаш гледах в екрана на изключен телевизионен канал.
В същия момент камъкът под крака ми се откърти и аз паднах на колене. Поех дълбоко въздух. Не бях сигурен, че ще мога да продължа нагоре.
— Броуди — извиках отново, но ми отговори единствено воят на вятъра.
Успях да се вдигна на крака. Беше прекалено опасно да остана на едно място. Трябваше да реша дали да последвам Фрейзър надолу, или да продължа, и докато се оглеждах, изведнъж забелязах, че купчините камъни около мен бяха странно симетрични. Толкова се бях залисал в старанието си да настигна Броуди, че изобщо не обръщах внимание на пейзажа около мен.
Сега разбрах, че стоя в центъра на надгробните камъни.
Но от Броуди нямаше и следа. „Няма начин да ги е пропуснал“, си казах. Не беше възможно да е минал покрай тях, без да ги забележи, въпреки че аз самият за малко щях да направя точно това. Докато се оглеждах с надеждата да го зърна, един стълб от вятър оформи дупка във вихрушката от град и дъжд и повдигна за малко завесата пред мен. Всичко беше за не повече от секунда, но достатъчно, за да видя каменната постройка малко по-нагоре по склона.
Тръгнах натам. Обувките ми се хлъзгаха по покрития с ледени топчета каменен склон и потъваха в мокрия торф, докато се мъчех да се приближа и да видя има ли някой вътре. Сградата беше кръгла, срутена на места и приличаше на каменна хижа. Пред нея се виждаха следи от огнище. Въглените бяха студени и наполовина покрити с град, но когато се вгледах, видях, че отдолу нещо тлее. Спомних си за появилата се на светлината на огъня фигура с качулката през онази нощ, когато се изгубих в планината. Думите на Страчън изникнаха в ума ми: „Брочът е чудесно място за мислене… Харесва ми мисълта, че преди две хиляди години някой е стоял край огъня, както правя сега и аз. Имам чувството, че продължавам традицията“.