Огледах се, въпреки че не очаквах да видя нито Броуди, нито Фрейзър, но надеждата умира последна, нали? Страхувах се от мисълта, че може да съм единствената жива душа в тази планина.
Превит надве срещу вятъра и с присвити очи, приближих до входа на хижата. Изкачих хълма, отворих очи и входът на хижата зейна точно пред мен. Надникнах вътре, опитвайки се да разбера дали има някой.
Но беше непрогледна тъмнина. „Просто го направи“. Приведох се и влязох през ниския отвор. Щом оставих вятъра отвън, тишината ме покри като одеяло. Беше тъмно като в рог, миришеше на глина и на вековна древност. Помещението беше тясно и ниско, едва позволяваше да остана прав. Постепенно очите ми свикнаха с мрака и аз видях студените каменни стени и голата пръст под краката си. Каквото и да беше това, изглеждаше празно и непосещавано от векове.
Изведнъж с крайчеца на окото си забелязах малко по-светло петно на стената. Наведох се да го огледам. Част от камъните на вътрешната стена бяха срутени и образуваха малка дупка. През нея се виждаше наполовина изгоряла свещ, около нея имаше мръсни локви от разтопен и втвърден восък, образувани там от безброй горели през вековете свещи.
Знаех, че съм открил скривалището на Страчън. Но къде беше той?
Изправих се и в същия миг бледата светлина от входа внезапно изчезна. Обърнах се бързо назад. Една фигура излезе от сенките и слабата дневна светлина ми разкри част от лицето й.
— Здравей, Дейвид — каза Страчън.
26
Не отговорих. Шокът бе блокирал съзнанието ми и ме бе лишил от способността да говоря и да се движа. Страчън направи още една крачка напред и застана точно на входа.
В ръката си държеше нож, острието му улавяше идващата отвън светлина.
— Реши да се върнеш тук, а? Казах ти, че ще те развълнува.
Гласът му отекна по стените на броча. Той не направи опит да се приближи, но стоеше между мен и единствения изход към свободата. Опитах се да не гледам към ножа. Парата от дъха ни изпълваше бавно малката стая. Очите на Страчън изглеждаха трескави и хлътнали дълбоко в орбитите, наболата брада тъмнееше на фона на бледото му лице.
Той наведе главата си на една страна, заслушан във воя на вятъра отвън.
— Знаеш ли какво означава Биен Турида? Това е келтска дума за „Стенеща планина“. Винаги съм мислел, че няма по-подходящо име от това — каза той, сякаш бяхме дошли на разходка и поддържахме неангажиращ разговор.
Прокара ръка по каменната стена. Другата, която държеше ножа, остана прилепнала до тялото му.
— Това място не е толкова старо, колкото камъните. Вероятно е на не повече от хиляда години. На всеки остров из околността има поне по един броч. Така и не можах да разбера дали е построен заради камъните, или въпреки тях. Кой и защо би построил наблюдателница в гробище? Освен ако не са пазели мъртвите. Ти как мислиш?
Той изчака, но когато не получи отговор, се усмихна.
— Естествено, не си мисля, че си дошъл тук, воден от любов към археологията, нали?
Най-после си възвърнах гласа.
— Маги Касиди е мъртва.
Той продължи да изучава каменната стена.
— Знам.
— Ти ли я уби?
Той остана замислен за миг с ръка на стената. После я отпусна и въздъхна.
— Да.
— А Дънкан? И Джанис Доналдсън?
Той не показа изненада, когато чу името на проститутката. Кимна мълчаливо и аз изгубих и последната си надежда.
— Защо?
— Има ли значение? Тях вече ги няма. Не можеш да ги съживиш.
Изведнъж ми се стори много слаб, някак смален. Очаквах, че ще го намразя, но всъщност се почувствах объркан.
— Все трябва да си имал някаква причина! — почти извиках.
— Не би могъл да ме разбереш.
Опитах се да открия блясъка на безумието в очите му, но не видях нищо, освен умора. И тъга.
— Изнудваше ли те Джанис Доналдсън? Затова ли я уби? Заплашваше те да каже на Грейс ли?