— Не намесвай Грейс — каза той и аз долових заплашителна нотка в гласа му.
— Разкажи ми тогава.
— Добре, тя ме изнудваше. Чуках я, но когато тя разбра кой съм, се полакоми. И аз я убих.
Изрече го равнодушно, сякаш нищо от това не го засягаше.
— А Дънкан и Маги?
— Просто застанаха на пътя ми.
— И затова ги уби?
— Да, точно затова. Накълцах ги като прасета и изпитах истинско удоволствие. Защото съм шантаво извратено копеле. Нали това искаше да чуеш?
В гласа му имаше презрение. Към себе си, може би?
— А сега какво мислиш да правиш? — попитах, стараейки се да прикрия вълнението си.
Докато разговаряхме, тайно се опитах да измъкна рамото от превръзката под якето си, а всъщност знаех, че дори и да успея, това нямаше да увеличи шансовете ми, ако ме нападнеше. Но с една ръка нямах абсолютно никаква надежда.
Той продължаваше да стои до изхода, едната му половина тънеше в сянката.
— Това е въпросът, нали?
— Не усложнявай нещата още повече — казах уверено, но всъщност бях далече от всякаква увереност. — Помисли за Грейс.
Той направи крачка към мен.
— Казах ти да не я намесваш.
Останах на място, удържайки на инстинкта да отстъпя назад.
— Защо я нападна? Защо посегна на собствената си съпруга?
В очите му се появи искрена болка.
— Тя ме изненада. Бях в къщата, когато дойдохте първия път. Предположих защо идвате и знаех, че ще се върнете. Исках да ви попреча да използвате радиото на яхтата, за да си дам малко време да помисля. Но проклетото куче усети, че съм долу, и когато чух стъпките на Грейс по борда… се скрих и я ударих. Не исках да я нараня силно, но не можех да я оставя да разбере, че съм аз.
— И нагласи онази сцена? Накара я да изтърпи всичко това?
— Направих, каквото трябваше.
Но гласът му показваше, че се срамува. Усетил пробива, натиснах по-силно:
— Ти не искаш да избягаш от този остров, Страчън. Знаеш го, нали?
— Вероятно няма да мога. — На устните му се появи странна усмивка и аз усетих по гърба си ледени тръпки. — Но няма да се предам доброволно.
Той вдигна ножа. Острието му блесна като сребро на слабата светлина. Вгледа се в него, сякаш обмисляше нещо.
— Искаш ли да ти кажа защо се преместих тук? — попита той, но аз не успях да чуя отговора.
Внезапно някой се метна върху гърба му. Чу се изтракване, ножът изхвръкна от ръката на Страчън, а аз бях блъснат в стената. Болката в рамото ми избухна с неочаквана сила, а камъните потрепериха от удара. Погледът ми се замъгли, не можех да различа почти нищо, докато Страчън и другият се бореха на пода. Най-после другият обърна лице към здрачната светлина отвън и аз разпознах изсеченото сякаш от гранит лице на Броуди. Страчън беше по-млад и в отлична форма, но инспекторът беше по-як и опитен. Просна се с цялата си тежест върху Страчън и заби юмрука си в лицето му. Чу се хрущене, после още веднъж, когато го удари отново. Преди третия удар Страчън се отпусна. Мислех, че Броуди ще спре, но не познах. Той продължи да нанася удари с всичка сила.
— Броуди!
Той сякаш не ме чу. Видях, че Страчън престана да се съпротивлява, и когато инспекторът вдигна отново юмрук, хванах ръката му.
— Ще го убиеш!
Той ме избута, сляп и глух за думите ми. Видях на слабата светлина мрачната решителност в очите му и разбрах, че никакви доводи няма да го спрат. Успях да се оттласна от стената и използвах инерцията, за да го бутна върху неподвижния Страчън.
Болката избухна като пожар в рамото ми. Броуди се опита да се предпази, но аз, извън себе си от болка, скочих върху него, готов на всичко.
— Не!
За миг реших, че ще ме нападне, но постепенно яростта го напусна и дишайки тежко, той се облегна на стената омаломощен.
Коленичих до Страчън. Беше целият в кръв и в безсъзнание, но жив.
— Как е той? — попита Броуди, останал без дъх.
— Жив.
— Повече, отколкото заслужава, мръсникът му. — Лишени от предишната ярост, думите му прозвучаха вяло. — Къде е Фрейзър?
— Върна се при колата. Не успя да се изкачи.
Огледах се за ножа. Видях го да лежи до стената, извадих едно от останалите пликчета за фризер и го вдигнах. Беше сгъваем рибарски нож с десетсантиметрово острие. Достатъчно, за да ме прати на оня свят.
Но докато го гледах, нещо в съзнанието ми се размърда неспокойно. „Какво? Какво не е наред?“