— А Грейс? Тя знае ли?
— Това е най-малката ти тревога сега. След всичко…
— Знае ли?
Тонът, с който попита, ни стресна и двамата. Побързах да отговоря, усещайки да ме залива тревожна вълна.
— Стана случайно. Тя ни чу, докато говорехме.
Страчън потръпна и се обърна към склона.
— Трябва веднага да отидем в селото.
Броуди го дръпна към себе си.
— Няма да ходиш никъде…
Страчън се отскубна от ръката му.
— Остави ме да отида, идиот такъв! Боже, нямаш представа какво си направил!
Но не гневът му ме убеди в искреността му, а това, което видях в очите му.
Страх.
В същия момент разбрах какво ме тревожеше. И защо гледката на ножа в ръката му бе събудила това чувство. Страчън бе казал: „Накълцах ги като прасета“. Повдигна ми се от думите му, особено след като видях разрезите по овъгленото тяло на Маги и кръвта по колата й. Тя беше убита с нож, беше накълцана в буквалния смисъл на думата, но никоя от другите жертви не бе пострадала от нож. Това означаваше, че Страчън или не мислеше какво говори, или…
„Боже мой! Какво направихме…“
— Махни му белезниците — казах възможно най-твърдо.
Броуди ме погледна, сякаш съм полудял.
— Какви ги дрънкаш? Няма да…
— Нямаме време за това — намеси се Страчън. — Трябва веднага да тръгваме.
— Той е прав. Трябва да побързаме.
— Защо, за бога? Какво става? — извика Броуди, но вече посягаше с ключа към белезниците.
— Не ги е убил той — казах припряно, готов да се затичам надолу. Огромната грешка зазвъня в главата ми като камбана и всичко се разкри с ужасяваща яснота. — Била е Грейс. Той само я е прикривал.
— Грейс ли? — погледна ме невярващо той. — Съпругата?
Обърна се към Страчън.
— Грейс не ми е жена. Тя е моя сестра.
27
Слизането надолу до рейндж роувъра беше кошмарно. Градушката спря, но склонът бе покрит с бели топчета, те се топяха бавно и го превръщаха в пързалка. Вятърът, който се бе опитвал да ни забави, докато се изкачвахме, сега ни шибаше по гърбовете и правеше придвижването ни още по-опасно.
Анализът на действията е най-жестокият лукс за полицая. От самото начало бяхме на прав път и въпреки това ужасно далече от истината. Появата на онази фигура в клиниката, счупеното радио в яхтата и нападението над Грейс — всичко това беше работа на Страчън. Беше ни следил от първия ден след пристигането ни на острова, наблюдавал бе действията ни, дори ни бе саботирал от време на време. Но само за да защити сестра си. Той не беше убил никого.
Тя беше убийцата.
Не исках изобщо да се замислям колко време бяхме пропилели напразно. Единствената ни надежда беше, че Страчън бе взел ключовете и на двете коли, за да задържи Грейс вкъщи, след като бе разбрал какво е направила с Маги. Ако искаше да отиде до селото, щеше да й се наложи да ходи пеша. Въпреки това имаше достатъчно време да стигне преди нас. Започнах да се успокоявам, че може би не е тръгнала направо за хотела, но сам не вярвах в това. Бях видял как й подействаха думите на Броуди и въпреки това я бях оставил сама. Сигурно не й бе отнело много време да трансформира объркването си в гняв. Съзнавах, че много въпроси оставаха без отговор, но те можеха да почакат. Сега най-важното беше да стигнем до Елън и Ана преди Грейс.
Ако не беше прекалено късно.
Никой не проговори по пътя надолу. Нямахме нито време, нито въздух за това. Щом достигнахме до по-полегат участък, преминахме в лек тръс и затичахме в мълчание, нарушавано само от накъсаното ни дишане. Страчън беше в най-добра форма, но начинът, по който тичаше с притисната към едната си страна ръка, ме наведе на мисълта, че освен носа може би имаше и счупено ребро.
Фрейзър ни бе видял, докато слизахме, и ни чакаше в колата със запален двигател и надуто докрай парно, което изпълваше купето с благословена топлина. Когато видя окървавеното лице на Страчън, сержантът се захили злорадо.
— Някой май е паднал по стълбите.
— Давай бързо към хотела. Хайде, тръгвай! — едва успя да каже Броуди и се просна на седалката отпред. — Трябва да намерим Елън.
— Защо, какво…
Все още без дъх, Броуди се обърна към Страчън и докато Фрейзър обръщаше автомобила и поемаше към селото, успя да каже:
— Говори.
Лицето на Страчън беше неузнаваемо. Носът му се бе сплескал, а скулата под полузатвореното му око беше черна и подута. Сигурно вътрешно се гърчеше от болка, но не се издаваше с нищо.