— Грейс е болна. Вината е моя, не нейна — започна той, без да прикрива нищо. — Затова не мислех да се връщам от планината. Ако аз умра, тя повече няма да е заплаха за никого.
— Какво означава това? — попита Броуди. — Та ти си неин брат, за бога! Защо прави това?
— Неин брат? — ахна Фрейзър и ни хвърли в единия ъгъл на колата, завивайки с бясна скорост.
Никой не му обърна внимание. Страчън изглеждаше като човек, изправил се пред вратите на ада.
— Защото ревнува.
Погледнах през прозореца, но всъщност не видях нищо. Мислех за друго.
— Искаш да кажеш, че е убила Маги от ревност? — попитах го недоверчиво.
Страчън потръпна неволно, явно от болка. Беше се отпуснал и беше оставил движението на колата да го люлее напред-назад, без да прави усилие да се стегне.
— Разбрах какво е направила чак когато се прибра цялата в кръв. Маги бе дошла до дома ни два пъти, за да се срещне с мен. Първия път Грейс го преглътна, но не и втория. Престори се, че е видяла човек отвън, за да ме изведе от коридора, после пъхнала в джоба на Маги бележка, в която й определила среща от мое име. Взела моята кола, за да заблуди момичето, че съм аз.
„Значи наистина не е имало никой отвън“, си помислих аз. Само че инсценировката е била на Грейс, не на брат й.
— Опитайте се да разберете — каза Страчън и за пръв път в гласа му се промъкна умоляваща нотка. — Ние израснахме сами. Мама умря, когато бяхме съвсем малки, а татко пътуваше непрекъснато. Живеехме в изолирано ранчо със строга охрана и частни учители. Бяхме всичко един за друг.
— Мога да си представя — промълви Броуди.
Страчън наведе глава. Миризмата на мухъл от броча все още се усещаше по дрехите му, примесена с дъх на стара пот и кръв.
— После пораснахме. Бях на шестнайсет, когато една вечер се напих и влязох в стаята й. Няма да се впускам в подробности, но това, което се случи, беше ужасно и вината беше моя. Никой от нас не искаше да спре. Постепенно то се превърна в нещо… нормално. Пораснах и вече мислех как да сложа край на всичко, но тогава… Грейс забременя.
— Помятането, за което ми спомена — казах аз, припомняйки си разговора ни в техния хол предишната вечер. Струваше ми се, че оттогава са минали години.
— Не беше помятане. Накарах я да направи аборт. — Различих непогрешимо болката и срама в гласа му. — Появиха се усложнения. Грейс беше с единия крак в гроба. На никого не каза кой е бащата, дори когато й съобщиха, че повече не може да има деца. Но се промени. Загуби почва под краката си. Винаги е била обсебваща, но сега… Когато татко почина, реших да приключа с това между нас. Казах й, че слагам край, и започнах да излизам с едно момиче. Мислех, че ще се примири. Но се излъгах. Тя отиде в апартамента на момичето и го наръга с нож.
— Боже! — не се сдържа Фрейзър. Гумите поднесоха по мокрия асфалт, когато се хвърли в поредния завой. Караше възможно най-бързо по хлъзгавия криволичещ път, но на мен ми се струваше, че пълзим.
Страчън прокара ръка по лицето си, без да обръща внимание на раните.
— Никой не я подозираше, но тя си призна пред мен. Каза ми, че няма да позволи да бъда с друга жена.
— Щом си знаел, че е опасна, защо не съобщи в полицията? — попитах аз и сграбчих дръжката, когато колата подскочи неочаквано от някаква дупка.
— Така всички щяха да разберат какво става между нас. — Той поклати глава. — Не, мъртвите са си мъртви. Човек не може да ги върне. Грейс стана такава по моя вина. Не можех да я изоставя.
Фрейзър спря внезапно и всички политнахме напред. Пътят пред нас беше блокиран от стадо овце. Задницата на колата поднесе, изстрелвайки фонтан от кални пръски встрани. Сержантът наду клаксона, за да ги разпръсне. Овцете се изплашиха, забляха, покритите им с вълна тела започнаха да се блъскат едно в друго, докато преминаваха толкова близо до нас, че ако отворех прозореца и протегнех ръка, можех да ги пипна. Пътят се опразни и ние отново засилихме.
Страчън едва ли забеляза всичко това.
— Напуснахме Южна Африка, пътувахме по света и отсядахме на места, където никой не ни познаваше. Където можехме спокойно да се представим за семейство. Опитах се да огранича… физическия контакт между нас. Виждах се с други жени. Предимно проститутки. При това положение не можех да си позволя да бъда придирчив. — Отново усетих самопрезрение в гласа му, този път съвсем ясно. — Но Грейс не е просто ревнива. Тя е хитра. Винаги разбираше и…
Нямаше нужда да довършва изречението си. Подвикнах към Фрейзър да побърза. Още не бяхме стигнали до къщата на Страчън. „Прекалено е далече. Още сме много далече.“