— Боже мой! — промълви Броуди, когато го настигна и погледна вътре.
Хотелът беше разбит. Навсякъде се виждаха изпочупени мебели. Дядото на всички стенни часовници лежеше разбит с циферблата към пода, огледалото се бе превърнало в море от малки сребърни парченца. Като дело на луд маниак. Но не това спря устрема на Страчън.
Коридорът беше покрит с кръв.
Тежката метална миризма се носеше из помещението като в касапница. Гъстата червена течност бе образувала локви по пода и абстрактни петна по стените. Беше изригнала като фонтан точно до прага и бе опръскала стената почти до тавана. Нападението явно бе започнало оттук. И не беше трудно да се проследи пътят му нататък. Кръвта образуваше следа от големи кръгли петна, преминаващи в дълга неравна диря, оставена от оттеглянето на ранения навътре по коридора. Дирята изчезваше към бара.
— О, не… — прошепна Страчън. — Моля те, Господи, не…
Кръвта все още не беше съсирена, което означаваше, че всичко се бе случило съвсем скоро. И имаше надежда ранената все още да е жива. Страчън и Броуди изглеждаха парализирани от гледката. Минах покрай тях и забързах по коридора, опитвайки се да не стъпвам в кръвта. По бялата рамка на вратата се виждаше кървав отпечатък от ръка. Някой бе потърсил опора там. Беше размазан, затова не успях да преценя дали ръката е малка или голяма, но беше оставена сравнително ниско, сякаш човекът бе пълзял. Или беше от дете.
Не исках да влизам вътре. Но нямах избор. Поех дълбоко дъх, опитах се да се подготвя за това, което ме очакваше вътре, и влязох в бара.
Тук нищо не беше на мястото си. Масите и столовете бяха преобърнати и изпочупени, завесите — нарязани, бутилките и чашите — разбити на парчета. И в средата на целия хаос лежеше Камерън. Тялото на учителя бе проснато върху бара с прострени встрани ръце. Дрехите му бяха напоени с кръв, която вече започваше да засъхва. Огромна дупка зееше като втора уста на гърлото му, трахеята беше срязана, сякаш някой се бе опитал най-после да извади адамовата му ябълка на свобода.
Очите на Камерън бяха широко отворени, сякаш не искаше да повярва, че Грейс може да му причини това.
Фрейзър се появи зад мен.
— Пресвета Богородице! — прошепна смаяно той.
Из помещението се носеше противна воня на алкохол и кръв, от която ми прилоша. Долавях и друга миризма, но преди притъпените ми от гледката сетива да я разпознаят, един смразяващ кръвта писък разкъса тежката тишина.
Детски вик.
Идваше от кухнята. Преди да утихне, Страчън вече тичаше натам. С Броуди се спуснахме след него, но разкрилата се пред нас сцена ни остави на прага.
Хаосът в предните помещения беше нищо в сравнение с това. Подът бе осеян със счупени чинии, разпиляната храна образуваше мръсни купчини между тях. Кухненската маса беше с краката нагоре, столовете се въргаляха по пода на съставните си части, а високата стойка за дрехи лежеше бутната на земята. Дори и старата печка беше издърпана напред, сякаш някой се бе опитвал да обърне и нея.
Но в момента никой не забеляза това. Видяхме Елън в един от ъглите, трепереща и покрита с кръв, но жива. Стискаше в ръцете си тежък тиган, готова да го метне или да удари, според случая. Кокалчетата на пръстите й белееха от усилието.
Грейс стоеше между нея и вратата, държеше здраво Ана до себе си и притискаше устата й с едната си ръка.
С другата държеше кухненски нож на милиметри от гърлото й.
— Махайте се! Не я доближавайте! — извика Елън.
Ние я послушахме. Дрехите на Грейс бяха покрити с кал. Гарвановочерната й коса беше разрошена от вятъра, лицето й — червено и подпухнало от сълзи. Дори и в това състояние тя си оставаше красива. Но безумието в погледа й беше очевидно.
В момента обаче притеснението ми идваше от другаде. Миризмата, която долових в коридора и в бара, тук беше много по-силна и ясна, толкова натрапчива, че задушаваше.
Газ.
Погледнах към отделената от стената печка и после към Броуди. Той ми кимна едва забележимо.
— Бутилките са отзад — прошепна той към Фрейзър, без да откъсва поглед от Грейс. — Трябва да има някъде кран. Иди и го затвори.
Фрейзър отстъпи бавно назад, после изчезна в коридора. Крилото на двойната летяща врата се затвори след него.
— Чакаше ни тук, когато се върнахме от Роуз Касиди — изхлипа Елън. — Брус беше с нас и когато се опита да говори с нея, тя… тя…