Маги му се усмихна нахално.
— Вие трябва да сте Андрю Броуди, нали? Баба ми е говорила за вас. Аз съм Маги Касиди от „Луис Газет“.
Той не се смути от появата й.
— Какво искаш, Маги?
— Не е ли очевидно? Искам да разбера какво става. Не се случва често да видиш полицаи в Руна. — Тя ни се усмихна подкупващо и продължи: — Какъв късмет имам, нали? Колко добре се получи, че дойдох да видя баба точно сега!
Сега разбрах защо се изнесе толкова бързо от ферибота. Беше отишла да намери кола. С една главна улица и полицейски рейндж роувър, единствен на острова, не беше никакъв проблем да ни открие.
Маги се обърна към мен:
— Здравейте, доктор Хънтър. Май не идвате тук заради пациент, нали?
— Не е твоя работа — скръцна със зъби Фрейзър. — Искам веднага да се махнеш оттук, преди да съм те изритал.
— Това би било посегателство върху личността, сержант Фрейзър. Нали не искате да подам оплакване до управлението? — Тя бръкна в преметнатата през рамото й чанта и извади диктофон. — Хайде, всичко, което искам, е няколко коментара. Все пак не всеки ден намират труп в Руна. Нали това има вътре? Труп?
Фрейзър сви юмруци.
— Дънкан, изведи я оттук!
Тя насочи диктофона към нас.
— Има ли вече някаква яснота по въпроса на кого принадлежи трупът? Някакви подозрителни обстоятелства?
Дънкан я хвана за рамото и започна с извинителен тон:
— Хайде, госпожице…
Тя се обърна с лице към вратата, сякаш решила да го послуша, но при движението чантата й се смъкна от рамото и падна на земята. Дънкан инстинктивно се наведе да я вдигне, Маги използва момента, промъкна се бързо покрай него и надникна в стаята. Когато видя какво има там, очите й се разшириха от изумление.
— Боже мой! — прошепна неволно.
— Марш оттук! Веднага! — Фрейзър избута Дънкан от пътя си, хвана я за ръката и я дръпна назад.
— Ох! Боли! — изписка тя и вдигна диктофона към устните си. — Държа да документирам, че бях физически малтретирана от сержант Нийл Фрейзър.
Но той не се стресна.
— Ако те видя още веднъж да се мотаеш насам, ще те арестувам. Ясно ли е?
— Това е обида…
Но Фрейзър вече я избутваше през вратата. После се обърна към Дънкан:
— Придружи я до колата и се убеди, че си тръгва. Ще се справиш ли?
— Съжалявам, аз…
— Просто го направи.
Дънкан побърза да излезе. Броуди не направи коментар, но мълчанието му беше достатъчно красноречиво.
— Чудесно — скръцна със зъби Фрейзър. — Трябваше ни само драскач.
— Тя май ви познава — обади се Броуди.
Сержантът го изгледа злобно и бръкна в джоба за бележника си.
— А сега да вземем показанията ви, господин Броуди. — Той натърти преднамерено на цивилното обръщение, което прозвуча обидно. — След това няма да имаме повече нужда от вас.
Челюстите на Броуди се стегнаха, но това беше единственият знак на раздразнение.
— Как смятате да осигурите охраната на мястото, докато чакате, сержанте? — попита неочаквано той.
Фрейзър примига объркано.
— Какво?
— Не можете да оставите това място без наблюдение. Не и преди да са дошли криминалистите. Случайно имам малка подвижна каравана. Някой трябва да дойде с мен, за да я докара. Нямам нищо против да ви услужа. Не е луксозна, но надали ще намерите нещо по-добро тук. Освен ако не мислите да останете да спите в колата… — вдигна вежди той.
Изразът на Фрейзър показа ясно, че досега не се бе замислял за това.
— Ще изпратя Дънкан с вас — изсумтя.
В очите на Броуди блесна смях. Той се обърна към мен и кимна приятелски.
— Радвам се, че се запознахме, доктор Хънтър. Успех.
Двамата с Фрейзър излязоха. Застанах мълчаливо в средата на малката стая и се опитах да не обръщам внимание на нарастващото притеснение, че съм съвсем сам.
„Не ставай глупав“, си казах и се върнах с решителна крачка в стаята, където лежаха останките от мъртвата жена. Докато обмислях откъде да започна, усетих как настръхвам. Обърнах се рязко, очаквайки да видя завърналия се Дънкан или Фрейзър. Но в стаята нямаше никого.
4