— Аз ще вдигна — спря ме тя, когато се наведох да оставя машата. — Няма да те оставя да се измъкнеш толкова лесно от готвенето.
Усмихнах се и я проследих с поглед. За двете години, в които бяхме заедно, русата й коса бе станала по-дълга и тя започна да я връзва на опашка. Много й отиваше. Отпих от бирата и отново се заех с огъня. Тъкмо разлях малко спирт и поднесох запалката към тях, когато Джени се върна.
— Търси те някакво момиче — вдигна красноречиво вежди тя. — Каза, че името й е Ребека Броуди.
Зяпнах срещу нея.
Бяха минали няколко месеца от събитията в Руна. Понеже знаех, че няма желание да слуша подробности, не й бях казал името на дъщерята на бившия инспектор.
— Какво става? — изведнъж се разтревожи тя.
— Какво друго каза тя?
— Не много. Искаше да знае дали си у дома и каза, че ще мине насам. Сигурно разбра, че не съм въодушевена от идеята, затова побърза да ме увери, че щяло да отнеме само няколко минути. Наистина ли си добре? Изглеждаш, сякаш си видял призрак.
Засмях се несигурно.
— Странно е, че го казваш.
Лицето на Джени помръкна, когато й обясних коя е тя.
— Съжалявам — казах накрая. — Мислех, че е мъртва. Бог знае какво иска от мен. И как е разбрала къде живея.
Джени помълча, после въздъхна примирено.
— Не се извинявай, нямаш никаква вина. Сигурна съм, че има причина да иска среща с теб.
След малко чухме звънеца на входната врата. Погледнах нерешително към Джени. Тя ми се усмихна, повдигна се на пръсти и ме целуна.
— Хайде, върви. Ще ви оставя да поговорите на спокойствие. Ако искаш, я покани да хапне с нас.
— Благодаря ти — казах аз и я целунах, преди да изляза.
Радвах се, че реагира така, но не бях сигурен, че искам дъщерята на Броуди да ми гостува. Не отричах, че бях любопитен, но се чувствах странно нервен от мисълта, че ще се изправя лице в лице с нея.
Баща й бе загинал с мисълта, че тя е мъртва.
И още пет души намериха смъртта си заради това.
Но тя нямаше вина, напомних си бързо. „Дай й шанс“, си казах. Все пак си беше направила труда да ме издири и да се срещне с мен. Не би го направила, ако не се чувстваше отговорна за станалото.
Поех дълбоко въздух и отворих вратата.
На прага стоеше червенокоса жена. Слаба, с чудесен слънчев загар и тъмни очила. Но нито те, нито свободната рокля можеха да прикрият, че е изключително привлекателна.
— Здравейте — казах усмихнат.
В нея имаше нещо познато. Опитах се да го определя, да открия прилика с Броуди, но не успях. В същия миг усетих аромата на мускус и усмивката замръзна на устните ми.
— Здравейте, доктор Хънтър — изрече Грейс Страчън.
Всичко, което се случи след това, беше като на забавен каданс. Преди Грейс да извади ножа от чантата си, имах време да помисля, съвсем безполезно, че яхтата все пак не се е отскубнала от котвата.
Гледката ме изтръгна от вцепенението. Грейс замахна към мен и аз успях да реагирам, но твърде късно. Хванах се за масата, но ножът уцели ръката ми, срязвайки дланта и пръстите до костта. Болката още не бе стигнала до съзнанието ми, когато острието се заби в корема ми.
Не усетих болка, само студ и тръпка, сякаш през мен премина ток. И ужас. Помислих си, че това не може да се случва наистина. Но то се случваше. Исках да извикам, но от устата ми излезе само глух стон. Хванах дръжката на ножа, усетих лепкавата кръв по ръцете си и стиснах с всички сили, докато Грейс се опитваше да го изтръгне от мен. Продължавах да стискам дори и след като краката ми поддадоха. „Дръж го. Не го изпускай, дори и мъртъв. Заради Джени.“
Грейс изгрухтя в усилието си да извади ножа. Свлякох се на земята и тя ме последва. Започна да се бори, но изведнъж изпъшка и се предаде. Изправи се над мен, задъхана, с изкривена от злоба уста.
— Той ме остави жива! — изкрещя и по страните й потекоха сълзи. — Уби себе си, но мен пусна!
Опитах се да кажа нещо, но не успях. Лицето й увисна над моето — грозно и изкривено, после изчезна. Тропотът от тичащите й крака заглъхна бавно по улицата.
Погледнах към раната. Стори ми се, че дръжката на ножа стърчи някак неприлично от корема ми. Кръвта намокри ризата ми, стичаше се под мен и образуваше локва на плочките. „Ставай, Дейвид! Стани!“ Но не ми бяха останали сили.