— Върнах се преди няколко минути. Колата на Грейс беше тук, вътре светеше и се чуваше музика, затова реших, че си е у дома. В кухнята намерих чаша с изстинало кафе, но когато я повиках, тя не се появи. Надникнах във всички стаи, но от нея нямаше и следа.
— Може би е излязла да се поразходи? — предположи Фрейзър.
— Грейс? В това време? Но защо стоим тук? Трябва да предприемем нещо.
Поел автоматично контрола над нещата, Броуди се обърна към Фрейзър:
— Трябва да организираме издирване. Върни се в селото и доведи колкото може повече хора.
— А вие какво ще правите? — попита той, явно недоволен, че някой му нарежда.
— Ще отида в къщата и ще огледам.
— Казах ви, че не е там — извика Страчън.
— Въпреки това ще трябва да погледнем. Доктор Хънтър, ще дойдете ли с мен?
Тъкмо мислех сам да си предложа услугите. Ако Грейс беше нападната, щях да бъда по-полезен тук, отколкото да обикалям из острова. С Броуди тръгнахме към сааба, а Фрейзър остана в роувъра.
— Какво мислиш? — попитах тихо Броуди.
Той само поклати глава, лицето му остана мрачно и загрижено.
Страчън бе оставил двигателя да работи. Едва изчака да влезем, обърна веднага и пое по алеята. Спря пред черното порше на Грейс и без да погледне назад, за да се убеди, че го следваме, изтича към къщата и извика името на жена си. Отговори му единствено истеричният лай на кучето от кухнята.
— Виждате ли, няма я! — каза той, прокарвайки разсеяно ръка по косата си. — Оскар тичаше отвън, когато се върнах. Ако Грейс е отишла някъде, не би го оставила да се мотае в студа.
Стомахът ми се стегна на възел, когато долових отчаянието в гласа му. Знаех точно как се чувстваше в момента. Някога и аз бях влязъл в дома на Джени и изпитах същия ужас, когато не я открих. Тогава убиецът също беше на свобода и докато стоях в антрето и гледах изплашения Страчън, добих усещане за дежа вю.
Но Броуди остана спокоен. Обиколихме всички стаи, но Грейс не се виждаше никъде.
— Губим си времето — каза Страчън, когато се върнахме при него. Паниката вземаше връх над самообладанието му.
— Погледнахте ли във външните постройки? — попита Броуди.
— Да. Имаме само хамбар и тя не е там.
— А в заливчето?
Страчън се втренчи в него.
— Аз… Не, но Грейс никога не слиза там без мен.
— Нека все пак да хвърлим един поглед.
Мъжът ни поведе към кухнята. На масата се виждаше наполовина изпита чаша с кафе и отворена книга, обърната с кориците нагоре, сякаш Грейс бе отскочила до някъде за момент. Той отмести ретрийвъра, който вече бе застанал до задната врата, готов за разходка, отвори и се спусна по стълбите, които водеха към залива.
Тръгнах след него със свито сърце. Страхувах се, че може да открием тялото на Грейс проснато на скалите под нас. Но като изключим закотвената на малкия кей яхта, там беше пусто. Лодката се поклащаше грациозно върху бурните вълни, корпусът й поскърцваше, докато гумените предпазители по бронята се отъркваха в кея, а мачтата й се люлееше напред-назад като стрелка на счупен метроном.
Страчън забърза натам. Премина по подвижното мостче и стъпи на борда й. Последвах го, но много по-бавно, търсейки опора в страничното въже. Щом стъпих на борда, Страчън отвори люка и внезапно замръзна.
Настигнах го и веднага разбрах защо.
Както и останалата част от яхтата, капитанската кабина беше в отлично състояние: плътна дървена облицовка, бляскава неръждаема стомана и пълно видео и аудиооборудване. Или това, което бе останало от него. Радиостанцията и сателитът бяха на парчета, подът под тях беше покрит с отскубнати жици.
Страчън се загледа в тях, после се спусна към големия салон.
— Грейс! Господи, Грейс!
Тя лежеше на пода. Главата и раменете й бяха покрити с чувал, но под него се подаваше белият анорак. Беше свита на една страна със завързани отзад ръце.
От кръста надолу беше гола.
Или почти. Краката й не бяха завързани, но дънките й бяха свалени до глезените и спъваха движенията й като въже. Бикините й бяха смъкнати до коленете, сякаш някой или нещо бе попречило на нападателя да ги свали.
Проснатото на пода тяло с голите посинели от студа крака изглеждаше толкова уязвимо, че сърцето ми се сви. Грейс не мърдаше. Реших, че сме дошли твърде късно, но Страчън я докосна и тя внезапно започна да се мята насам-натам.
— Дръжте я. Не й позволявайте да се нарани! — извиках и се опитах да я хвана за краката.