— Ако е ранена, трябва да я прегледам — гърмеше той отвън.
Гласът на Страчън изглеждаше непоколебим:
— Няма нужда. Дейвид е при нея.
— Кой, Хънтър ли? — изсъска през зъби Камерън. — При цялото ми уважение, Майкъл, ако някой трябва да се погрижи за Грейс, това съм аз, а не някакъв си бивш семеен лекар.
— Благодаря ти, но аз решавам кой да прегледа жена ми.
— Но, Майкъл…
— Казах не! — Последва напрегнато мълчание. После Страчън заговори отново, вече по-сдържано: — Прибирай се, Брус. Ако имам нужда от теб, ще ти се обадя.
— Създадох проблеми на всички — каза нещастно Грейс, когато външната врата се затвори. Тя понасяше стоически едноръките ми усилия да почистя и да сипя антисептик в раните й.
— Човекът просто иска да помогне с нещо — казах, докато попивах с памук около раната. — Съжалявам, ако ви боли.
Оставих я за малко при Броуди и Фрейзър, излязох от кухнята и пресрещнах Страчън в широкия коридор.
— Чух какво каза Камерън — казах аз. — Той е прав. Има повече опит с раните.
Събитията от последните часове явно не му се отразяваха добре. Вече се бе успокоил, но изваяните му черти се бяха изострили и лицето му бе изгубило част от жизнеността си.
— Сигурен съм, че можеш да се справиш с една превръзка — каза уморено той.
— Но той е медицинската сестра…
— Засега — стисна устни Страчън.
Аз замълчах. Той погледна към вратата на кухнята и сниши глас:
— Сигурно си забелязал как гледа Грейс, кучият му син. Преди го търпях, защото го смятах за безобиден. Но след случилото се…
Бях забелязал и се чудех как ли приема чувствата на Камерън към жена му. Сега вече знаех.
— Нали не мислиш, че той я е нападнал? — попитах скептично.
— Все някой го е направил — избухна той, но бързо утихна. — Не, не казвам, че е Брус. Просто… точно сега не искам да го виждам около нея. — Той се усмихна леко засрамено и каза: — Хайде да влезем. Другите ще си помислят, че заговорничим.
Влязохме в кухнята при останалите. Фрейзър чакаше с бележник и химикалка в ръце, а Броуди се взираше намръщено в изстиващата чаша чай пред себе си. От момента, в който бяхме влезли отново в къщата, старият инспектор беше необичайно тих и с удоволствие бе оставил на Фрейзър да зададе по-голямата част от въпросите.
Страчън седна до Грейс и сложи ръцете й в своите. Нито една от раните й не беше сериозна, повечето бяха драскотини и ожулвания. Най-зле изглеждаше моравото петно на лицето, където беше ударена. Беше на дясната й буза, което означаваше, че нападателят беше левичар.
Като убиеца на Дънкан.
Отново се заех с промиването на натъртванията, а тя започна да разказва всичко, което си спомняше.
— Върнах се от училище и си направих кафе. — Ръката й трепереше, докато вдигаше към устните си чашата с бренди и вода, която й поднесох вместо обезболяващо средство. Гласът й потрепваше леко, но иначе изглеждаше, че се справя добре.
— Кога стана това? — попита Фрейзър и насочи химикалката към бележника, готов да записва.
— Не знам точно… към два, два и половина. Брус реши да пуснем децата по-рано заради спирането на тока. Вътре беше топло, но нямахме осветление. — Тя се обърна към съпруга си: — Майкъл, трябва да помислим сериозно за един генератор и за училището.
— Знам, скъпа.
Той се опита да се усмихне, но все още не можеше да преодолее шока. Изглежда, винеше себе си за станалото, ядосваше се, че не е бил тук, когато тя е имала нужда от него.
Грейс отпи от брендито и продължи:
— Оскар застана срещу вратата на кухнята и започна да лае. Не спираше и щом отворих, той се стрелна навън и отпраши към залива. Слязох след него и го намерих да лае като побеснял към яхтата. Капакът й беше отворен. Но не видях нищо нередно в това. Ние не я заключваме. Реших, че Майкъл е забравил да я затвори или е вътре. Извиках името му и тръгнах натам. Но вътре беше тъмно и не успях да видя нищо. После… после нещо ме удари.
Гласът й секна и ръката й несъзнателно се вдигна към синината на бузата.
— Не е необходимо да ни разказваш, ако не искаш — каза Страчън.
— Добре съм, няма проблем — усмихна му се Грейс. Видът й беше измъчен, но гласът й беше стабилен и твърд, когато продължи: — След това всичко ми е като в мъгла. Дойдох на себе си и разбрах, че ръцете ми са вързани отзад. На главата ми имаше нещо, помислих си, че ще се задуша. Чувалът или каквото беше там, миришеше на риба и машинно масло. Устата ми беше запушена с отвратителен парцал. Усетих студения вятър по краката си и осъзнах, че съм без дънките. Опитах се да извикам, да изритам нападателя, но не можех. После усетих… усетих, че някой сваля бикините ми… — Гласът й секна и тя изгуби контрол. — Не мога да повярвам, че е някой, когото познавам. Кой би направил такова нещо?