Страчън се нахвърли срещу Фрейзър:
— Няма ли да я оставите най-после на мира? Не виждате ли, че е разстроена?
— Няма нищо. По-добре да приключим с това — спря го тя. Избърса сълзите си и продължи: — После няма много за разказване. Отново изгубих съзнание. Когато дойдох на себе си, вие вече бяхте там.
— Значи не сте изнасилена? — попита директно Фрейзър.
Тя го погледна в очите и отвърна с равен тон.
— Не. Не си спомням такова нещо.
— Слава богу! — въздъхна дълбоко Страчън. — Мръсникът сигурно ни е чул, че те викаме, и е офейкал.
Фрейзър записваше старателно всичко.
— Спомняте ли си нещо друго? Нещо, което да ни подскаже кой е бил нападателят?
Грейс се замисли, но скоро поклати глава.
— Не, съжалявам.
— Висок ли беше, или нисък? Спомняте ли си някаква характерна миризма? Афтършейв или нещо такова?
— Съжалявам, но усещах само миризмата на риба и масло от чувала.
Приключих с почистването на раната на бузата й и попитах:
— Има ли друг начин да се напусне заливът, освен стъпалата нагоре?
— Разбира се, може да се излезе в открито море — сви рамене Страчън. — Ако изкачите камъните в подножието на скалата, ще откриете тясна плажна ивица, покрита с чакъл, по която можете да изминете половината разстояние до селото. В края й има пътека, която отвежда до върха на скалите и оттам се спуска надолу. Малко е рисковано в такова време, но не е невъзможно.
Това обясняваше как нападателят бе успял да избяга, без да го видим. Най-вероятно се бе скрил и бе изчакал да се приберем в къщата. Бяхме прекалено заети с тревогите си около Грейс, за да търсим извършителя. Фрейзър нямаше повече въпроси. Реших, че Броуди ще попита нещо, но той си мълчеше. Грейс се извини и се изправи. Страчън предложи да напълни ваната за нея, но тя не искаше и да чуе.
— Не съм инвалид — усмихна се малко припряно. — Остани тук при гостите.
Тя се наведе, целуна ме по бузата и аз усетих аромата на парфюма й дори и зад натрапчивата миризма на антисептика.
— Благодаря ти, Дейвид.
— Радвам се, че мога да помогна.
Страчън я изпрати с поглед и аз забелязах дълбоките сенки и тревогата в очите му.
— Всичко ще отмине — успокоих го.
Той кимна неуверено.
— Боже, какъв ден! — измърмори и прокара ръка по лицето си.
Броуди заговори за пръв път, откакто се бяхме върнали в къщата с Грейс.
— Разкажи ни още веднъж какво се случи.
Страчън се обърка.
— Вече ти казах. Прибрах се вкъщи, а нея я нямаше.
— Откъде точно се прибираше?
Тонът му не можеше да се нарече обвиняващ, но нямаше никакво съмнение защо пита. Страчън го изгледа с нарастващо раздразнение.
— Излязох на разходка. Отидох до надгробните камъни, ако трябва да съм съвсем точен. На връщане минах през крофта и видях какво е станало с Дънкан. Бях силно разстроен от станалото с него. Грейс беше още на училище, затова оставих колата и излязох отново да се разсея.
— В планината.
— Да, в планината — повтори Страчън, едва сдържайки гнева си. — И повярвай ми, съжалявам искрено за това. Ако това е всичко, Андрю, благодаря ти за помощта, но мисля, че е време да си тръгвате.
Атмосферата в кухнята неочаквано се нажежи. Поведението на Броуди ме изненада. Двамата определено не се обичаха, но това не беше причина да подозира Страчън за нападението над съпругата му.
Станах и побързах да наруша тягостната тишина.
— Наистина е време да ви оставим сами.
Страчън все още гледаше гневно, на лицето му се появиха червени петна.
— Да, разбира се… — отвърна разсеяно, после ме погледна нерешително. — Всъщност бих искал да останеш малко, Дейвид. Просто за да сме сигурни, че с Грейс всичко е наред.
Мислех, че няма търпение да остане насаме с жена си, затова се изненадах. Погледнах към Броуди и той ми кимна едва забележимо.
— Няма защо да бързаш да се прибираш в селото — каза той. Предлагам да се срещнем по-късно у дома и да обсъдим нещата.