Разговорът скоро замря. С напускането на района около пристанището изчезнаха и последните признаци на живот. Единствените знаци, че и тук живеят хора, бяха една полуразрушена колиба и стадо овце. В припадащия здрач Руна изглеждаше красиво, но безлюдно място.
Би било самотно човек да умре тук.
Колата се разтресе, Броуди зави и тръгна по тесен буренясал път. На няколко метра от нас фаровете осветиха стара полуразрушена къща. Уолъс бе казал, че трупът е намерен в крофт, но наоколо не бе останало нищо, което да напомня, че някога тук е имало ферма. Броуди спря зад къщата и изключи двигателя.
— Стой на място, Бес — нареди на овчарката си.
Слязохме от колата и в същото време роувърът паркира зад нас. Къщата представляваше ниска едноетажна сграда, поглъщана бавно от дивата природа. Зад нея се издигаше върхът, който бях видял по-рано от кораба, но в настъпилия мрак от него бе останала само черна сянка.
— Това е Биен Турида — обади се Броуди. — По тези места минава за планина. Казват, че ако се изкачиш на върха й в ясен ден, ще видиш целия път до Шотландия.
— Наистина ли?
— Досега не се е намерил такъв глупак, че да тръгне да проверява.
Той извади от жабката на колата фенерче. Излязохме от колата и зачакахме Фрейзър и Дънкан. Аз извадих собственото си фенерче от куфара, който оставих в роувъра, и всички тръгнахме към къщата. Лъчите от фенерчетата ни подскачаха и се кръстосваха в тъмнината. Къщата не беше нищо повече от каменна хижа с потъмнели от мухъл и плесен стени. Вратата беше толкова ниска, че трябваше да се наведа, за да вляза.
Спрях на прага и обходих помещението с фенерчето си. Мястото явно беше изоставено от години, виждаха се само угаснали искри от отдавна забравен живот. Покривът капеше, а тясната стая с нисък таван събуди чувство за клаустрофобия у мен.
„Като гробница“, мина ми през ума.
Ядосан, прогоних бързо мисълта от главата си и огледах наоколо с око на професионалист. Стаята, в която се намирах, някога явно е била кухня. Видях стара печка, а един потънал в прах чугунен тиган все още стоеше върху студената й плоча. В средата на каменния под имаше разкривена дървена маса. В краката ни се търкаляха няколко чаши и бутилки — доказателство, че мястото не е било съвсем необитаемо. Миришеше на влага и на старо, но само толкова. Нищо не навеждаше на мисълта, че тук е имало пожар.
— Оттук — каза Броуди и лъчът на фенера му освети друга врата.
Докато приближавахме, долових първия слаб полъх на изгоряло, но в никакъв случай не така остър, както очаквах. Бравата беше счупена. Бутнах вратата и ръждясалите й панти изскърцаха зловещо. Влязох в другата стая, като внимавах къде стъпвам. Тук атмосферата беше още по-депресираща от онази в разрушената кухня. Сега миризмата се усещаше силно. Белият лъч на фенерчето ми зашари по старата ронеща се мазилка по стените, които бяха съвсем голи, с изключение на отворената уста на камината на една от тях. Но миризмата не идваше оттам. Източникът беше в средата на стаята и когато светлият лъч се насочи натам, усетих, че дъхът ми спря.
Не беше останало почти нищо от онова, което някога е било човек. Сега разбрах защо Броуди бе замълчал, когато попитах дали трупът е много обгорен. Много не беше точната дума. По принцип дори и нажежената до бяло камера в крематориума не може да превърне човешкия скелет на прах, но този пожар бе успял да направи точно това.
На пода имаше купчина сивкав прах и парчета сгур. Огънят бе погълнал костите, сякаш бяха кожа или плът. Бяха останали само по-големите, които се подаваха от пепелта като голи клони от снежна пряспа. Но дори и те бяха овъглени. Карбонът в тях бе изгорял и те бяха посивели и трошливи. Най-отгоре беше черепът. Лежеше там като счупена черупка от яйце, с наклонена на една страна долна челюст.
Освен тялото нищо друго в стаята не бе пострадало. Огънят бе изпепелил единствено човешкото тяло, бе успял някак си да превърне костите му в пемза, без да подпали нищо наоколо. Каменните плочи под него бяха почернели, но скъсаните и мръсни дюшеци на няколко крачки от тях бяха непокътнати. По пода имаше сухи листа и клонки, но пламъците бяха пренебрегнали дори и тях.
Все още обаче не бях видял най-лошото. Това, което ме остави без дъх, беше гледката на подаващите се от пепелта два крака и една ръка. Стърчащите от тях кости бяха обгорени до черно, но надолу по плътта нямаше и следа от огън.
Броуди се приближи до мен.