— Дейвид. — Тя изтича след мен. — Много съжалявам. Нямах никаква възможност да ви приготвя нещо за ядене.
— Няма нищо. И без това съм много уморен. Ще си легна веднага.
— Искате ли да ви донеса нещо в стаята? Супа или сандвичи? Андрю ще поеме бара за малко.
— Няма нужда, наистина.
От горе се чу скърцане. И двамата вдигнахме глави и видяхме Ана. Лицето й беше бледо и сънливо на фона на бялата нощница.
— Какво ти казах аз? Защо слизаш пак? — скара й се Елън, когато дъщеря й тръгна надолу по стълбата.
— Сънувах нещо лошо. Вятърът отнесе една жена.
— Каква жена, скъпа?
— Не знам — изхленчи момичето.
Елън я взе в прегръдките си.
— Било е само сън, миличка. И вече го няма. Каза ли „благодаря“ на доктор Хънтър за шоколада, който ти купи онзи ден?
Ана се замисли, после поклати глава.
— Хайде, кажи му сега.
— Но аз вече го изядох.
Елън ме погледна над главичката на дъщеря си и ми се усмихна.
— Нищо, пак можеш да му благодариш.
— Благодаря ти.
— Така е по-добре. А сега, хайде в стаята си, скъпа лейди. Леглото те чака.
Полузаспало, момичето се свлече в краката на майка си.
— Не мога да ходя.
— А аз не мога да те нося. Вече си много тежка.
Ана вдигна глава и ме погледна с премрежени от съня очи.
— Той може.
— Не, не може, госпожичке. Рамото го боли.
— Няма нищо. Ще се справя — казах аз. Елън погледна скептично към превръзката ми, затова реших, че трябва да добавя нещо: — С удоволствие ще я занеса. Наистина.
Наведох се и я вдигнах. Въпреки че бях с една ръка, тя ми се стори лека като перце. Сложи глава на рамото ми, точно както правеше моята дъщеря. Малкото й телце съзнаваше неудобството от притискането и в същото време се зарадва на уютното си гнездо. Последвах Елън към таванския етаж, където беше личният им апартамент, състоящ се от две малки стаички. Ана се размърда само за миг, докато майка й я слагаше отново в леглото. Отдръпнах се и се загледах в нея. Тя зави дъщеря си и погали лекичко косата й, преди да се върне отново в коридора.
Когато стигнахме до моя етаж, Елън спря за момент с ръце върху дървения парапет и ме погледна. В очите й имаше тревога.
— Добре ли си, Дейвид?
Не беше нужно да пояснява какво имаше предвид. Усмихнах й се и казах:
— Добре съм. Не се притеснявай.
Елън не попита повече нищо. Не искаше да настоява. Пожела ми лека нощ и се върна в бара. Влязох в стаята си и се проснах на дюшека напълно облечен. Усещах миризмата на дим по дрехите си, но ми се струваше непосилно да стана отново. Все още усещах тежестта на Ана върху ръката си. Ако си затворех очите, можех да си представя, че е Алис. Заслушан във воя на вятъра, се замислих за моето мъртво семейство. Изведнъж ми се прииска повече от всякога да чуя гласа на Джени.
Но не можех да направя нищо по въпроса.
На вратата се почука и аз подскочих. Бях се унесъл и ударите ме стреснаха. Погледнах към часовника си. Минаваше девет.
— Секунда само — извиках, разтърках очи и тръгнах към вратата. Помислих си, че може да е Елън, решила все пак да не ме оставя без вечеря. Но когато отворих, открих, че в коридора стои Маги Касиди. Държеше поднос със супа и две дебели филии домашен хляб.
— Елън каза, че щом ще идвам при вас, мога да ви донеса и това. И да ви предам, че трябва непременно да го изядете.
Поех подноса от ръцете й и й направих път да мине.
— Благодаря.
Тя ми се усмихна, но за влизането явно се поколеба.
— Отново супа. Днес е ден на супата — каза свенливо тя.
— Но този път не успя да я изпуснеш.
Оставих подноса на шкафчето. Застанахме един срещу друг в неловко мълчание. Никой от нас не смееше да погледне към леглото, което заемаше по-голямата част от стаята, но и двамата усещахме остро присъствието му. Аз се облегнах на перваза на прозореца, а тя седна на единствения стол в стаята.
— Изглеждате ужасно — каза тя.
— Благодаря. Думите ти ме накараха да се почувствам по-добре.
— Знаете какво имам предвид. — Посочи към подноса. — Хайде, започвайте.
— Спокойно.
— Елън ще ме убие, ако я оставите да изстине.
Нямах сили да споря. Бях прекалено уморен, за да ям, но първата хапка промени усещането. Изведнъж се разтреперих от глад.