— Не и преди да чуя какво ще ми каже тя — заяви той и кимна с брадичка към Карън Тейт, която стоеше с отпуснати рамене до дъщеря си и гледаше нещастно.
Броуди не възрази и аз разбрах защо. Тейт нямаше да се поддаде на натиска от негова страна или от тази на Фрейзър, но Кинрос беше друга работа. Капитанът беше един от тях и тя нямаше да издържи дълго на атаките му.
Майката и дъщерята седнаха с гръб към покритото с брезент тяло — на същата маса, където днес следобед мъжете играеха карти. По лицето на Мери витаеше същият отнесен израз, какъвто бях забелязал онази вечер през прозореца си. Някой я бе убедил да вземе палтото на Маги. Увито в тиксо, то вече лежеше в багажника на полицейската кола. В джобовете му не бе намерено нищо, нямаше видими петна от кръв, нито други поражения, но въпреки това полицията щеше да го изследва за уличаващи следи. Вероятно беше плод на въображението ми, но докато гледах момичето да го съблича, ми се стори, че червеният плат вече бе изгубил част от ярката си свежест, изглеждаше износен и захабен.
Кинрос загърна Мери с тежката си мушама. Очевидно обръгнал на студ, той й помогна да облече нещо, което можеше да мине за нежност. Но щом премести поглед върху майката, нежността изчезна напълно от лицето му.
Карън изглеждаше твърдо решена да не вдига очи от прегорената от цигари маса, отказвайки да погледне към нас. Броуди седна на стола срещу нея. Забелязах, че Фрейзър не възрази, явно му бе отстъпил водещата роля. Бившият инспектор изглеждаше уморен, но когато заговори, от умората не бе останала и следа.
— Добре, Карън. Кажи ни откъде Мери е взела това палто?
Тя не отговори.
— Всички знаем, че е на Маги Касиди. Кажи защо Мери е облечена с него?
— Казах ви, че е нейно — рече упорито тя и се сви, когато юмрукът на Кинрос внезапно се стовари върху масата.
— Не лъжи, Карън! Всички сме виждали Маги с него.
— Спокойно — извика Фрейзър, но веднага отстъпи назад, когато Броуди му кимна лекичко с глава.
— Ти видя какво извадихме от огъня, Карън — заговори Кинрос по-тихо, но със скрита заплаха в гласа. — Трябва да ни кажеш откъде е взела палтото.
— Нейно е, Йън, честна дума.
— Стига глупости!
Тейт се срина изведнъж.
— Не знам. Видях я с него тази вечер. Кълна се, Йън, това е самата истина. Трябва да го е намерила някъде.
— Къде?
— Откъде да знам? Познаваш Мери, тя броди из целия остров. Може да го е намерила навсякъде.
— Божичко, Карън! — погледна я отвратено Кинрос.
— Палтото е хубаво. Аз не мога да си позволя да й купя такова. Защо да го хвърлям? И не ме гледай така, Йън Кинрос! Никога не си се тревожил, че Мери обикаля наоколо, когато си идвал при мен през нощта!
Кинрос тръгна към нея, но Броуди протегна ръка и го спря.
— Успокой се. Трябва да разберем къде го е намерила — каза той и се обърна към Карън Тейт: — Кога излезе Мери?
Тя сви сърдито рамене.
— Не знам. Когато се върнах от хотела, нея я нямаше.
— Кога беше това?
— Към единайсет и половина… може би дванайсет.
— И кога се прибра?
— Откъде да знам? Заспах веднага.
— Кога я видя отново? — продължи да я разпитва търпеливо той.
Карън го погледна накриво.
— Не преди да ме събуди врявата около пожара.
— И тогава тя беше с палтото, така ли?
— Да, казах ви вече!
Дори и да изпитваше презрение към жената, Броуди не го показа с нищо, просто се обърна към дъщерята:
— Здравей, Мери. Нали знаеш кой съм аз?
Тя погледна неразбиращо към Броуди, после отново върна поглед на малкото фенерче, с което си играеше. Беше детско, пластмасово, с ярки цветове. Няколко кичура бяха паднали върху лицето й, но тя, изглежда, не ги забелязваше, включваше и изключваше фенерчето с унесен поглед.
— Губиш си времето — каза Кинрос. Въпреки грубите думи тонът му не беше остър. — Сигурно не помни нито кога, нито откъде го е взела.
— Не пречи да опитаме. Мери? Погледни ме, Мери — каза меко Броуди. Най-после тя, изглежда, го забеляза. Той й се усмихна. — Имаш много хубаво палто.
В първия момент тя не реагира. Но след това изведнъж разцъфна в усмивка.