— Никога не съм се съмнявала в лоялността на Шестия орден, братко. Макар да ми се иска да имах повече от вас… — Гласът на Лирна заглъхна, щом пак погледна групичката от простолюдието и ги видя как се разшаваха неловко под изпитателния ѝ поглед, с напрегнати и предпазливи физиономии. — Тези хора не ми се струват подходящи наборници за Шестия.
— Не, ваше величество — каза той и тя разбра, че този човек си налага да изпълни дълг, от който отдавна се е боял. — Ние принадлежим към съвсем друг орден.
2.
Алуциус
Името на куритая беше Двайсет и седем, макар че Алуциус още не го бе чул да го произнася. Всъщност не го бе чул да казва нищо. Подчиняваше се мигновено на нарежданията и беше идеалният слуга: носеше, чистеше и разтребваше, без да показва и най-малкия признак за умора или недоволство.
— Моят подарък за теб — беше казал лорд Дарнел в деня, когато извлякоха Алуциус от дълбините на Черната твърд. Той очакваше смърт, затова ахна от изненада, когато му свалиха оковите и откри, че ръцете на собствения му баща му помагат да се изправи. — Слуга с несравнимо съвършенство — продължи Дарнел, като махна към куритая. — Знаеш ли, мисля, че твоето стихоплетство започва да ми допада, поете.
— Да, чувствам се много добре в това прекрасно утро — каза Алуциус на Двайсет и седем, докато той му сервираше закуската. — Колко мило, че попита.
Бяха на верандата с изглед към пристанището, а слънцето се издигаше над хоризонта, за да обагри корабите в златист оттенък, който би накарал Алорнис да хукне за платната и четките си. Алуциус беше избрал къщата заради гледката — без съмнение по-рано бе принадлежала на някакъв търговец, вече мъртъв или поробен заедно със семейството си. Сега Варинсхолд беше пълен с празни къщи и ако тази му омръзнеше, можеше да си избере друга, но гледката му харесваше прекалено много, най-вече защото обхващаше цялото пристанище.
„Корабите стават все по-малко — помисли си той, като преброи съдовете с прецизност, родена от навика. — Десет робски, пет търговски и четири бойни.“ Робските кораби газеха най-плитко, големите им трюмове бяха празни и така беше от седмици, откакто гигантският стълб дим се бе издигнал да затъмни слънцето в продължение на дни. Алуциус се беше опитал да напише нещо за това, но откри, че колчем допре перото до хартията, думите не идват. „Как се пише надгробно слово за една гора?“
Двайсет и седем остави и последната чиния на масата и се дръпна назад, когато Алуциус посегна към приборите. Опита първо гъбите и установи, че са сготвени превъзходно, с малко чесън и достатъчно масло.
— Чудесно както винаги, смъртоносни ми приятелю.
Двайсет и седем зяпаше през прозореца и не каза нищо.
— А, да, днес е ден за посещение — продължи Алуциус, докато дъвчеше парче бекон. — Благодаря, че ми напомни. Опаковай мехлема и новите книги, ако обичаш.
Двайсет и седем моментално се обърна и тръгна да изпълнява нарежданията, като се насочи първо към библиотеката. Собственикът на къщата беше поддържал прилична сбирка книги, най-вече за показност, предполагаше Алуциус, защото при малко от томчетата личаха признаци на четене. Бяха предимно популярни романи и няколко от по-известните исторически книги, никоя от които не подхождаше за целите му, така че той бе принуден да тършува с часове из по-големите къщи за по-интересен материал. Имаше голям избор: воларианците бяха плячкосвали ентусиазирано, но не изпитваха особен интерес към книгите, освен като подпалки. Вчера денят се бе оказал наистина плодотворен, Алуциус успя да се снабди с пълен комплект от „Астрономическите наблюдения“ на Мариал и томче с посвещение, което се надяваше да предизвика интереса на един конкретен негов повереник.
„Десет робски, пет търговски и четири бойни кораба — преброи ги отново той, като се обърна към пристанището. — С два по-малко от вчера…“ Спря, когато пред погледа му изникна нов съд — боен кораб, показал се иззад южния нос. Той сякаш напредваше с мъка, само едното му платно беше вдигнато, а дори и то, забеляза Алуциус, когато корабът се приближи, бе прокъсано и почерняло от сажди. Докато се носеше през кроткото сутрешно вълнение към входа на пристанището, зад него се влачеше отпуснато въже, от такелажа му висяха парчета дърво и счупени греди, а оскъдният му екипаж сновеше по палубата, прегърбен като изтощени до крайност хора. Докато пускаше котва, очите на Алуциус забелязаха множество следи от огън, чернеещи по корпуса, и тъмнокафяви петна по мръсната палуба.