— Правя каквото мога, аспект.
Тя остави книгата и вдигна очи към него. Лицето ѝ бе толкова чисто, колкото позволяваше оскъдната ѝ дажба вода. Лорд Дарнел беше дал особено подробни инструкции относно нейното затворничество, като резултат от съвсем не ласкателните ѝ думи при първото му и единствено посещение тук. Ето защо, докато аспект Дендриш бе подложен единствено на жестокостта на безразличието и строгата диета, аспект Елера беше окована към стената с верига, която ограничаваше движенията ѝ само до две-три стъпки. Досега обаче Алуциус не бе чул от нея и дума на оплакване.
— Как върви поемата? — попита тя.
— Бавно, аспект. Опасявам се, че тези бурни времена заслужават по-добър хроникьор.
— Жалко. Чаках с нетърпение да я прочета. Ами баща ти?
— Праща ви поздрави — излъга Алуциус. — Макар че напоследък го виждам рядко. Много е зает с делата на лорда.
— Аха. Е, предай му моите почитания.
„Поне тя няма да го нарича предател, когато всичко това свърши — помисли той. — Макар че може би ще е единствената.“
— Кажи ми, Алуциус — продължи тя. — Проучванията ти някога отвеждат ли те в южния квартал?
— Рядко, аспект. Там находките рядко са богати, пък и така или иначе не е останало много, из което да ровя.
— Жалко. Там имаше една странноприемница, май се казваше „Черният глиган“. Ако ти потрябва свястно вино, мисля, че собственикът държеше отлична селекция кумбраелски реколти в един тайник под дъските, за да не създава главоболия на кралските акцизни агенти, нали разбираш?
„Свястно вино.“ Откога не бе вкусвал друго освен най-кисел оцет? Воларианците може да нямаха голям интерес към книгите в града, но бяха опоскали всички винени запаси още през първата седмица от окупацията, което го принуди да изпадне в неприятен период на трезвеност.
— Много мило, аспект — каза той. — Макар да признавам, че съм изненадан, че знаете подобни неща.
— Като лечител човек чува какво ли не. Хората споделят и най-съкровените си тайни с онзи, за когото смятат, че може да облекчи болката им. — Погледна го и добави сериозно: — Лично аз не бих се бавила много преди да потърся виното, млади ми господине.
— Аз… няма, аспект.
Свободният меч потропа с ключовете по вратата и изсумтя нетърпеливо.
— Трябва да тръгвам — каза Алуциус и взе празната торба.
— За мен беше удоволствие, както винаги. — Тя му протегна ръка и той коленичи да я целуне — изискан ритуал, който си бяха създали през изминалите седмици. — Знаеш ли — каза аспектът, когато Алуциус стана, — мисля си, че ако лорд Дарнел беше наистина смел, досега да ни е убил.
— И да настрои собственото си васалство срещу себе си? — отвърна Алуциус. — Даже той не е толкова глупав.
Тя кимна и се усмихна пак, докато свободният меч затваряше вратата. Последните ѝ думи долетяха до него тихи, но все пак ясно различими и настоятелни:
— Не пропускай да се насладиш на виното!
Лорд Дарнел прати да го повикат същия следобед и по този начин му попречи да изследва южния квартал. Васалният лорд си беше присвоил единственото оцеляло крило на двореца, блестящ комплекс от мраморни стени и кули, издигащ се сред околните развалини. Стените бяха отчасти покрити със скелета, понеже зидарите се опитваха да придадат на останките убедителен вид на самостоятелна сграда, все едно винаги си е била такава. Дарнел гореше от желание да заличи възможно най-голяма част от неудобното минало. Малка армия роби се трудеше неуморно, за да реализира представите на новия собственик. Съборените крила бяха разчистени, за да отворят място за декоративна градина, осеяна с плячкосани статуи и все още неразцъфтели цветни лехи.
Алуциус винаги се изненадваше от собствената си липса на страх, когато имаше нещастието да го повикат пред васалния лорд; гневливостта на Дарнел бе прословута, а слабостта му към смъртните присъди караше стария крал Янус да изглежда като пример за снизходително управление. И все пак, въпреки явното си презрение и насмешка, Дарнел се нуждаеше от него жив. „Поне докато татко спечели войната за него.“
В новата тронна зала го въведоха двама от по-едрите рицари на Дарнел, с пълна броня и смърдящи ужасно въпреки всичкото лавандулово масло, с което се плескаха. Засега, изглежда, никой ковач не бе разрешил вечния проблем със зловонието, произтичащо от дълго носене на броня. Дарнел седеше на новия си трон, изящно резбована симфония от дъб и кадифе с богато украсена облегалка, която се издигаше на цели седем стъпки. Въпреки че още не се бе обявил официално за крал, Дарнел беше побързал да се натруфи с колкото може повече кралски атрибути. Главно място сред тях заемаше короната на крал Малциус, макар на Алуциус да му се струваше, че на неговата глава стои доста хлабаво. Сега тя се размърда върху челото му, когато васалният лорд се приведе напред да заговори на стоящия пред него жилав и донейде опърпан мъж в дрехите на волариански моряк, с черен плащ, заметнат над раменете му. Страхът на Алуциус се върна при вида на мъжа, застанал зад моряка. Дивизионен командир Мирвек се бе изпънал гордо в черния си емайлиран нагръдник, широкото му покрито с белези лице изглеждаше безстрастно както винаги в присъствието на васалния лорд. Дарнел може да се нуждаеше от него жив, но това със сигурност не важеше за воларианеца. Алуциус почерпи малко кураж при вида на баща си, застанал със скръстени ръце до Дарнел.