— Акула ли? — рече лорд Дарнел на моряка с натежал от насмешка глас. — Флотата ви е била погубена от една акула?
Морякът се вцепени и лицето му показа, че е понесъл обида от човек, когото смята само за малко повече от привилегирован роб.
— Червена акула — отвърна той. Говореше езика на Кралството добре, макар и с акцент. — Направлявана от елвера.
— Елвера ли? — попита Дарнел. — Мислех, че тази прочута елвера е заета да бави генерал Токрев при Алтор?
— Това не е име, или поне не в наше време — обясни Мирвек. — Означава вещица или чародейка и произхожда от древна легенда…
— Не давам и курвенски срамен косъм за вашите легенди! — сопна се Дарнел. — Защо ми водите това пребито псе с неговите фантасмагории за вещици и акули?
— Аз не съм лъжец! — отвърна рязко морякът и лицето му почервеня. — Станах свидетел как хиляда или повече души загинаха от ръцете на онази кучка и нейното създание.
— Озапти си псето — каза Дарнел на дивизионния командир. — Иначе ще получи бичуване за урок.
Морякът се наежи пак, но не каза нищо повече, когато Мирвек сложи ръка на рамото му, за да го възпре, и му прошепна нещо. Воларианският на Алуциус бе лош, но той бе сигурен, че различи думата „търпение“ в успокоителния тон на командира.
— А, малкият поет — каза Дарнел и се направи, че чак сега вижда Алуциус. — Ето нещо достойно за куплет-два. Великата воларианска флота, потопена от изникнала от Мрачното акула в отговор на прищявката на една вещица.
— Елвера — повтори морякът и добави нещо на своя език.
— Какво каза той? — попита Дарнел дивизионния командир, изглеждаше отегчен.
— Родена от огъня — преведе командирът. — Морякът казва, че вещицата била родена от огъня, заради изгарянията ѝ.
— Изгаряния?
— Лицето ѝ. — Морякът прокара ръка пред лицето си. — Изгорено, ужасно за гледане. Твар някаква, не жена.
— Аз пък мислех, че вашите хора не страдат от суеверия — рече Дарнел и пак се обърна към Алуциус. — Как мислиш, че ще се отрази това върху нашето велико начинание, малки поете?
— Изглежда, Мелденейските острови все пак не са паднали толкова лесно, милорд — отвърна безизразно Алуциус. Забеляза как баща му се размърда до Дарнел и улови предупредителния му поглед. Дарнел обаче не изглеждаше смутен от тези думи.
— Така е. Въпреки многото обещания на нашите съюзници те не успяват да ми осигурят Островите, а вместо това водят в дома ми псета, лаещи безсмислици. — Насочи нетрепващ пръст към моряка и каза на Мирвек: — Разкарай го.
— Ела насам, малки поете — подкани го Дарнел с вяло махване, когато воларианците излязоха. — Искам мнението ти за една друга фантасмагория.
Алуциус тръгна напред и коленичи пред трона. Постоянно се изкушаваше да захвърли всяка преструвка за уважение, но знаеше, че търпението на лорда си има граници, колкото и да му е полезен.
— Дръж. — Дарнел вдигна нещо голямо и кръгло от пода до трона и му го подхвърли. — Знаеш чий е, нали?
Алуциус улови шлема и го завъртя в ръце. Шлем на ренфаелски рицар, емайлиран в синьо, с няколко вдлъбнатини и счупен наличник.
— На лорд Вендерс — каза той; помнеше, че Дарнел бе подарил на главния си любимец нежелана от него броня.
— Да — каза Дарнел. — Намерили го преди четири дена със стрела от арбалет в окото. Предполагам, че не е трудно да отгатнеш кой е виновникът за гибелта му.
— Червения брат. — Алуциус прикри усмивката си. „Изпепели цял Урлиш, а още не можеш да го хванеш.“
— Да — каза Дарнел. — Любопитна работа — превързали са раните му, преди да го убият. Още по-любопитен е разказът на единствения оцелял от кампанията. За жалост той не живя дълго, ръката му беше счупена и загнои. Но човекът се закле в Покойните, че целият отряд бил затрупан от каменно свлачище, призовано от дебелия инструктор на Червения брат.