— Много е голям — каза тя и отстъпи малко, когато конят я подуши. — Няма ли по-малки?
— Няма — отвърна само инструктор Ренсиал и се отдалечи да избере още животни.
— Ще му свикнеш — увери я Френтис и почеса своя кон по носа. — Чудя се какво ли име ще му дадеш.
— Мерим хер — измърмори презрително Давока. — Хората имат имена. Конете се яздят и се ядат.
По пладне потеглиха на юг. Брат Солис разузнаваше напред с братята, а рицарите ги следваха в стегната колона. По заповед на барона всеки мъж беше въоръжен и готов за бой. Селските бунтовници ги следваха пешком, предимно сурови на вид мъже с малко броня, но богато разнообразие от оръжия. Мрачната еднотипност на израженията им бе добре позната на Френтис — лица на пострадали и ядосани хора. Според това, което му беше разказал Иверн за пътешествието си от Прохода, ставаше ясно, че останал без властта на Короната, Дарнел не бе губил много време да потърси сметка за отдавна таени обиди и голяма част от гнева му се стоварила на главата на простите хорица, обработващи земите на враговете му. Отрядът на Френтис, в който малцина можеха да се нарекат опитни ездачи, образуваше ариергарда, разтеглен в хлабав строй, труден за поддържане от повечето му хора.
— Мразя… конете! — изпъшка Греблото, докато се подрусваше на гърба на червеникавокафявия жребец, избран за него от Ренсиал.
— Лесно е! — каза му Иллиан и пришпори коня си напред, яздеше го с отработена лекота. — Просто се надигаш малко в правилния момент.
И се засмя, когато Греблото опита не особено сполучливо да направи същото, тупна тежко на седлото и изпъшка:
— Ох, жалко за неродените ми деца!
След Френтис и инструктор Ренсиал Арендил и Иллиан бяха несъмнено най-добрите ездачи. Френтис прати Арендил на запад, а Иллиан на изток със заръката да наблюдават фланговете и със строги заповеди да се върнат веднага, ако забележат следа от приятел или враг. Лейди Улис показа явно недоволство, че Арендил напуска отново полезрението ѝ, но ограничи възраженията си до сурово въсене. Беше дошла при тях, докато се строяваха, почти без да обели и дума, освен заявлението, че ще пътува със сина си по заповед на барона, макар да изглеждаше окуражена от присъствието на Давока.
— Знам, че дължа живота му на теб — каза тя на лоначката. — Каквото и да поискаш в отплата…
— За мен Арендил е горин — отвърна кратко Давока и щом видя неразбиращото ѝ мръщене, добави: — Клан. — Протегна ръка и я размаха към целия отряд, от Френтис до Трийсет и четири и Греблото, който все още трепваше от болка при всяко подрусване на седлото. — Моят клан. Кланът Изгорен лес. — И се засмя. — Сега е и твой.
— Вече можеш да се прибереш у дома — каза ѝ Улис. — Северът е чист по целия път до планините.
Лицето на Давока потъмня, сякаш я бяха обидили, но после, щом видя искреното любопитство на Улис, изражението ѝ омекна.
— Кралицата не е намерена — каза Давока. — Не ще има дом за мен, докато това не стане.
Навлязоха в труднопроходимия хълмист терен късно вечерта. Бандерс прие избора на Солис за място на лагера — склон със северно изложение, който предлагаше открит изглед във всички посоки и беше защитен от юг от дълбока пропаст. Този път огньовете бяха разрешени, защото Бандерс отлично знаеше, че толкова навътре в азраелска територия всякакви опити да се скрие такава голяма група хора са излишни.
Отрядът на Френтис получи задачата да пази източния фланг и той разположи часовите нагъсто — двойки войници, дежурещи на тричасови смени. Докато обикаляше периметъра, Иллиан се върна.
— Много се забави — каза ѝ той. — Арендил се прибра още преди час. В бъдеще се връщай преди смрачаване.
— Съжалявам, братко — отвърна тя; избягваше погледа му и той разбра, че още не се е отърсила от смущението от тази сутрин.
— Нещо за докладване? — попита я с не толкова строг тон.
— На мили околовръст няма жива душа — отвърна тя и изражението ѝ се разведри леко. — Освен един вълк на десет мили зад нас. Трябва да кажа, че никога не съм виждала толкова голям. Нито толкова дързък. Просто клечеше и ме гледаше сякаш цяла вечност.
„Сигурно е надушил кръвта, която ще се пролее“, помисли Френтис.
— Добре. Починете си малко, милейди.
Довърши обиколката на постовете. Бойците бяха в бодро настроение. Сега, когато ужасите на бягството им от гората бяха свършили, те бяха по-войнствени отвсякога и мнозина изразяваха нетърпението си да стигнат до Варинсхолд.
— Наклонът на везните още не се е променил, братко — каза му бившият ефрейтор от градската стража Винтен и леко налудничавият блясък в очите му извика спомени за Джанрил Норин. — Твърде много кръв тежи от нашата страна. Ще ги уравновесим при Варинсхолд, или ще умрем.