— Благодаря ви, милорд — отвърнах и вдигнах тежката платнена торба на рамото си. — Но трябва да се качим на кораба преди сутрешния отлив.
— Разбира се. Аз ще ви придружа.
— Нямаме нужда от пазач — каза сурово Форнела. — Аз дадох думата си и тя бе проверена от вашия истиновидец. — Вярно беше, тази сутрин вървяхме сами, без ескорт или формалности. Възроденият двор на Обединеното кралство нямаше нито време, нито желание за церемонии.
— Така е, почитаема гражданко — отвърна Ал Сорна на недодялан волариански със силен акцент. — Но аз имам… думи за този сиводрешко.
— Свободен човек — поправих го, преди да мина на езика на Кралството. — Сиводрешко обозначава по-скоро финансово, отколкото социално положение.
— Ах, прав сте, милорд. — Той отстъпи встрани и ме подкани с жест да продължа към кея с чакащите кораби, дълга редица мелденейски бойни галери и търговски съдове. Естествено, нашият кораб беше привързан в далечния му край.
— Подарък от брат Харлик ли? — попита той, като кимна към торбата, която носех.
— Да — отвърнах. — Петнайсет от най-старите книги във Великата библиотека, които успях да определя като полезни през краткото време, за което бях допуснат до архивите. — Честно казано, бях очаквал братът библиотекар да спори, когато отправих искането си, но той просто кимна любезно и излая властна заповед към един от служителите да събере нужните свитъци от количките, които му служеха за подвижна библиотека. Знаех, че привидното му безразличие към тази кражба се дължи отчасти на дарбата му: той винаги можеше просто да напише нови копия, и то открито, защото нуждата да се крият тези неща бе отминала. Мрачното, както го наричаха, вече бе разбулено и се обсъждаше открито, Надарените бяха свободни да практикуват дарбите си без страх от мъчения и екзекуции, поне на теория. Можех да видя останки от страха по лицата на не толкова талантливите и завистта им, което ме караше да се чудя дали пък не бе по-мъдро да запазим Надарените в сянка. Но биха ли могли да останат някакви сенки сред пламъците на войната?
— Наистина ли мислиш, че там вътре има нещо за него? — попита Ал Сорна, докато вървяхме към кораба. — За Съюзника?
— Такова злонамерено и могъщо влияние неизменно оставя следи — казах аз. — Един историк е нещо като ловец, милорд. Търси следи в гъсталака от кореспонденция и мемоари, проследява плячката по дирята на паметта. Не очаквам да намеря пълна и безпристрастна история на това нещо, било то звяр, човек или нито едно от двете. Но то ще е оставило следи и аз смятам да го намеря.
— В такъв случай трябва да си предпазлив, защото подозирам, че то няма да е сляпо за вниманието ти.
— Нито пък за вашето. — Млъкнах и хвърлих поглед към профила му, забелязах угриженото му чело. „Къде е твоята увереност?“, помислих си. Тя беше една от най-вбесяващите черти при предишните ни срещи: неумолимата, непоклатима увереност. А сега пред мен стоеше само един мрачен и угрижен човек, потиснат от перспективата за предстоящите изпитания.
— Превземането на столицата няма да е лесно — казах аз. — Най-мъдро би било да се изчака тук и да се трупат сили до пролетта.
— Мъдростта и войната рядко другаруват, милорд. И сте прав, Съюзника най-вероятно ще види всичко.
— Тогава защо…?
— Не можем просто да киснем тук и да чакаме да ни връхлети следващият удар. Нито пък вашият император може да се надява, че ще остане встрани от вниманието на Съюзника.
— Отлично знам какво съобщение да предам на императора. — Кожената чанта със запечатания свитък тежеше на врата ми, по-тежка дори от торбата с книги, макар физическото ѝ тегло да бе несравнимо по-малко. „Това е само мастило, хартия и восък — помислих си. — И въпреки това може да прати милиони на война.“
Стигнахме до кораба, широк мелденейски търговски съд с дъски, все още обгорени от Битката при Зъбите, перила, покрити с белези от мечове и стрели, и кръпки по свитите платна. Очите ми бяха привлечени от змийската фигура на носа, която, макар и загубила голяма част от долната си челюст, все пак ми изглеждаше позната. Очите ми намериха капитана, чакащ в края на трапа, скръстил дебелите си ръце и с начумерено лице, което познавах твърде добре.
— Да не би да имате пръст в избора на този съд, милорд? — попитах Ал Сорна.
В погледа му се мярна леко веселие, докато свиваше рамене.
— Просто съвпадение, уверявам ви.