— Седмият орден — каза тя на Вейлин, когато спряха пред насипа. — Значи все пак не е легенда. Но предполагам, че го знаеш от доста време.
— Да. — Лицето му бе мрачно, не толкова изтощено като доскоро, но все пак сякаш се бе състарило много за няколко дни. — Макар че има нещо, което трябваше да знам, а не го знаех.
— Брат Кейнис?
Той кимна и смени темата.
— Какво ще правиш с хората, чиито имена ти даде Маркен?
— Ще ги издиря и ще ги подложа на съд. Ако се докаже, че са Синове, ще ги обеся.
— Лейди губернаторката обича суровото правосъдие.
— Те са кроели смъртта на чичо ми, с пълната подкрепа на църквата, която обрече хората на това васалство на робско подчинение за векове напред. Заговорничили са с нечестиви твари на Мрачното, за да ме подложат на цял живот страдания, преди да ме пратят по следите ти с надеждата, че ще умра. А да не забравяме и опита им да убият нашата кралица. Нужно ли е да продължавам?
Той я погледна за момент и тя почувства как суровостта ѝ омеква под втренчения му поглед.
— Съжалявам за всичко, което ти се е случило тук, Рева. Ако бях имал и най-малка представа…
— Знам. — Тя се насили да се усмихне. — Ела при нас довечера. Велис е намерила нов готвач, макар че можем да ти предложим само две блюда и никакво вино.
— Не мога. Има много работа за вършене. — Той погледна към лагера, където войниците опаковаха снаряжение и провизии в подготовка за утрешния марш и началото на онова, което бързо добиваше популярност като Похода на кралицата.
— Тя искаше да те попитам — каза той — колко мъже ще пратиш с нас?
— Николко. Ще ги водя. Цялата домашна гвардия плюс петстотин стрелци.
— Рева, вече направи достатъчно…
Отпуснатото безжизнено лице на Аркен, мечът в гърба му… Стрелците, пляскащи в реката, докато стрелите се сипеха отгоре им… Чичо Сентес, умиращ на стъпалата на катедралата…
— Не — каза тя. — Не съм.
Велис дойде при нея някъде след полунощ. След обсадата отново бяха почнали да живеят в отделни стаи, повече по настояване на съветницата, отколкото по нейно. Многобройните им недискретности може да бяха пренебрегвани в бурята на ежедневните битки, но сега градът беше започнал да се връща към някакво подобие на нормален живот, улиците бяха разчистени от труповете и най-големите отломки, а катедралата отново бе отворена.
— Сигурна ли си, че искаш да ги видиш насаме? — попита Велис. Лежаха една до друга, покрити с блестящи капчици пот, и Рева се наслаждаваше на усещането за разпуснатата коса на съветницата, полепнала по кожата ѝ.
— Те трябва да знаят, че говоря от свое собствено име — отвърна тя. — Предвид това, което имам да им кажа.
— Няма да им хареса.
— Надявам се. — Тя придърпа Велис към себе си и я целуна по устните, за да предотврати по-нататъшна дискусия.
— Лейди Алорнис — каза Велис малко по-късно. — Ти я харесваш.
— Тя ми е приятелка, също както и брат ѝ.
— И нищо повече?
— Ревнувате ли, почитаема съветнице?
— Повярвай ми, не би искала да ме видиш да ревнувам. — Тя се надигна и обви коленете си с ръце. — Винаги съм смятала да си тръгна, знаеш ли? Когато войната свърши, ако чичо ти е още жив. Да взема златото, което ми предложи, и да се махна. Никога не ми е пукало с какви думи ме наричат, нито пък за подигравателното снизхождение на Четеца. Но започваше да ми писва от всички тези лъжи и интриги. Даже на една бивша шпионка може да ѝ дотегне.
Рева посегна да погали голия ѝ гръб.
— А сега?
— Сега не мога да си представя да съм някъде другаде. — Рева я почувства как се напряга в очакване на следващите думи. — Походът на кралицата…
— Е мой поход. И не подлежи на обсъждане.
— Мислиш ли, че тя щеше да те приеме толкова радушно, ако знаеше истинската ти природа? Ако знаеше за нас?
— Освен ако това не се окаже пречка за освобождаването на Кралството, не мисля, че би дала и пукната пара. — Спомни си за първата си среща с кралицата, свирепата ѝ интелигентност, блестяща през обгорената маска на лицето ѝ, и неумолимата решителност, целеустременост, познати на Рева от редките погледи, които бе хвърляла на собственото си отражение преди години. „Но аз бях пратена да търся една легенда — помисли си тя. — Нейната цел е съвсем реална и се съмнявам, че ще се задоволи с хората, които намерим във Варинсхолд, колкото и да са те.“ — Честно казано — призна тя на Велис, — тази жена ме плаши повече от воларианците.
— Тогава защо я следваш?
— Защото той я следва. Той ми казва, че е необходимо. Веднъж вече не се вслушах в думите му, но няма да повторя тази грешка.