— Той е просто човек — промърмори Велис, макар че Рева долови в гласа ѝ несигурност. Историята беше в устите на всички, даже кумбраелците бяха запленени от нея, и се ширеше все повече. Един човек, който си пробил път през цяла армия, за да спаси един град, и останал жив да разказва за това.
„Жив ли?“ Рева си спомни как се бе отпуснало лицето му в онзи ден, сълзите му и шибащия дъжд, който отмиваше кръвта, докато тя му крещеше да остане с нея. Но той не остана, беше го видяла ясно. През онези няколко секунди той не беше в тялото си.
— Ще искам от теб да се грижиш за нещата тук, докато ме няма — каза тя. — Да презастроиш града, доколкото можеш. Ще ти оставя лорд Арентес като гаранция за думата си, макар че без съмнение той ще ме мрази за това. Какво ще кажеш за нова титла? Може би вицегубернаторка? Сигурна съм, че можеш да измислиш нещо по-добро.
Велис прегърна по-здраво коленете си.
— Не искам титли. Искам само теб.
Лордовете Арентес и Антеш влязоха в катедралата преди нея и закрачиха към покоите на Четеца. Тя ги следваше с двайсет мъже от домашната гвардия зад гърба си. Двамата жреци, стоящи на пост пред вратата на стаята, бяха усмирени без особени трудности и лорд Арентес отвори крилата и отстъпи встрани да я пропусне. Рева спря при вида на жреца — притиснат към стената от лорд Антеш, мъж с жълтеникаво лице, бинтована ръка и обезобразен нос.
— Така и не разбрах името ти — рече тя.
Жрецът се навъси и не каза нищо, докато Антеш не го разтърси, не особено нежно.
— Името ми е само за Отеца.
— И ми се струва, че той иска да го споделиш. — Тя даде знак на двама гвардейци да излязат напред. — Отведете го при лейди Велис. Кажете ѝ, че според мен малко билкова медицина ще му се отрази добре.
Обърна се пак към отворената врата, докато извличаха жреца, и влезе със спокойна крачка. Поздрави бодро седмината старци, които завари да седят около една кръгла маса.
— Драги епископи.
Трябваше да са десет, но трима бяха умрели по време на обсадата — не в резултат на някакво геройско дело, подозираше тя.
Един от епископите се надигна с мъка, докато тя отиваше до единствения празен стол край масата — сбръчкан мъж с птича физиономия. Рева си спомни, че той беше възразил, когато даде катедралата, за да се грижат в нея за ранените.
— Това е свещен събор на десетимата епископи — задърдори той, като пръскаше слюнка. — Не можете да…
Млъкна, когато лорд Арентес стовари с трясък бронирания си юмрук върху масата.
— Правилната форма на обръщение към лейди губернаторката — каза той на свилия се от страх духовник — е „милейди“. И никоя врата в града не е затворена за нея.
Рева спря до празния стол — естествено, най-богато украсения в стаята, с дебела възглавничка за кокалестия задник на дъртото копеле. Въздъхна и го избута настрани. „Жалко, че не мога да го убия пак.“
— Хайде, хайде, милорд командире — каза тя на Арентес. — Трябва да уважаваме уединението на драгите епископи. Оставете ни, защото имаме да обсъдим много неща.
Те седяха в нямо мълчание, докато вратите се затвориха с бумтене. Рева изчака екотът да заглъхне, преди да заговори. Всяка трошица уважение се бе изпарила от тона ѝ.
— Е, избрахте ли?
Обади се само един, слаб мъж с голям нос, малко по-млад от колегите си.
— Още не сме преброили гласовете, милейди. — Посочи една дървена кутия по средата на масата.
— Ами направете го.
Гледаше го внимателно, докато той посягаше към кутията, и осъзна, че помни лицето му от деня на смъртта на Четеца. Беше същият, който се усмихваше, когато тя нападна стареца. „Възможен съюзник?“ Насили се да втвърди ума си, за да не допусне тази мисъл, разкритията на Маркен не оставяха място за договорки. „Нямам приятели в тази стая.“
— Епископът на Южната епархия — докладва слабият мъж, след като преброи гласовете. — С единодушно съгласие.
Рева огледа лицата около масата и видя шестима уплашени старци и един заспал, който не бе вдигнал глава от влизането ѝ.
— Кой е той? — попита.
Слабият епископ прочисти неловко гърло.
— Аз, милейди.
Тя се изсмя и му обърна гръб. Вниманието ѝ беше привлечено от един озарен от свещи алков в дъното на стаята, където имаше десет големи тома, положени върху аналои. Книгите бяха древни, а подвързията им напукана от старост и се лющеше. „Първият комплект, подвързан на кумбраелска земя“, знаеше тя и ѝ се стори странно, че тази гледка не предизвиква у нея прилив на благоговение. „Просто стари книги в стая, пълна със стари мъже.“
— Разполагам — каза тя, обръщайки се пак към масата, — с пълен, доколкото ми е известно, списък на привържениците на еретичната секта, позната като Синовете на Верния меч. С времето всеки от този списък ще бъде заловен и разпитан. Сигурна съм, че вие ще споделите моята радост от тази новина, предвид изобилието от информация, която те несъмнено ще осигурят.