Въздъхнах. В сърцето ми вече почти не бе останало място за негодувание. Обърнах се към Форнела и прострях ръка към кораба.
— Заповядайте, почитаема гражданко. Ще дойда при вас след минутка.
Видях как очите на Ал Сорна я проследиха, докато тя се качваше по трапа с обичайната си грация, родена от вековна практика.
— Каквото и да казва истиновидецът — рече той, — предупреждавам те, не ѝ вярвай.
— Бях неин роб достатъчно дълго, за да усвоя този урок и сам. — Вдигнах пак торбата и му кимнах за довиждане. — С ваше разрешение, милорд. Нямам търпение да чуя историята за вашата кампания…
— Беше прав — прекъсна ме той и предпазливата му усмивка се върна. — Историята, която ти разказах… в нея имаше някои… пропуски.
— Струва ми се, че имате предвид лъжи.
— Да. — Усмивката му помръкна. — Но мисля, че ти си заслужил истината. Нямам представа как ще свърши тази война, нито дали някой от двама ни ще доживее да види края ѝ. Но ако това стане, намери ме пак и ти обещавам, че ще получиш от мен само истината.
Знаех, че би трябвало да съм благодарен. Защото кой учен не жадува да чуе истината от човек като него? Но когато се взрях в очите му, в мен нямаше благодарност, главата ми бе съвършено празна с изключение на едно име. „Селиесен.“
— Чудил съм се — рекох — как човек, отнел живота на толкова много хора, може да крачи по земята необременен от чувство за вина. Как може един убиец да понесе теглото на убийствата и все още да се нарича човек? Но сега вече и двамата сме убийци и откривам, че това не тежи ни най-малко на душата ми. Но пък аз убих един зъл човек, а ти — добър.
Обърнах се и тръгнах нагоре по трапа, без да погледна назад.
1.
Лирна
Събуди я снегът. Меки ледени милувки по кожата ѝ, щипещи и не неприятни, които я призоваха от мрака. Трябваше ѝ миг, докато спомените се върнат, и когато това стана, тя откри, че са разпокъсани; страх и объркване царяха сред хаос от образи и усещания. Ревът на Илтис, докато се хвърляше в атака с оголен меч… Звънът на стомана… Твърдият юмрук, улучил я в устата… И мъжът… Мъжът, който я бе изгорил.
Тя отвори уста да закрещи, но не можа да издаде нищо повече от хленч. Последвалото ахване вкара леден въздух в дробовете ѝ. Стори ѝ се, че ще замръзне отвътре, и тя си помисли, че би било странно да умре от студ, след като е била изгорена толкова жестоко.
„Илтис!“ Името отекна в съзнанието ѝ като внезапен вик. „Илтис е ранен! А може би мъртъв!“
Впрегна волята си, за да се раздвижи, да стане, да повика лечител с цялата сила на кралския си глас. Вместо това едвам успя да изстене и да размърда леко ръце, докато снегът продължаваше с ледените си милувки. В нея запламтя ярост, която прогони мраза от дробовете ѝ. „Трябва да се раздвижа! Няма да умра в снега като забравено куче!“ Вдиша отново острия въздух и изкрещя, вложи във вика си всяка трошица сила и ярост. Свиреп вик, вик на кралица… който обаче достигна до слуха ѝ само като свистене на въздух през зъбите, придружено от още нещо.
— Дано да има добра причина за това, сержант — казваше нечий суров глас, висок, отсечен и прецизен. Глас на войник, придружен от скърцане на ботуши в снега.
— Граничният лорд заръча да се отнасяме добре с него, капитане — отвърна друг глас, обагрен от нилсаелски акцент, по-стар и не толкова висок. — С уважение, тъй рече. Като към другите хора от Нериново. И изглежда доста настоятелен, доколкото мога да преценя човек, дето не казва повече от две думи наведнъж.
— Хората от Нериново — промърмори по-тихо капитанът. — На които трябва да благодарим за снеговалеж в края на лятото… — Гласът му заглъхна и скърцането на ботушите се превърна в шум от бягащи нозе.
— Ваше величество! — Тя усети ръце на раменете си, нежни, но настоятелни. — Ваше величество! Ранена ли сте? Чувате ли ме?
Лирна можа само да изстене и усети как ръцете ѝ пак запърхаха.
— Капитан Адал — разнесе се гласът на сержанта, задавен и накъсан от страх. — Лицето ѝ…
— Имам очи, сержант! Доведи граничния лорд в палатката на брат Келан! А също и мъже, които да носят негова светлост. Не им казвай нищо за кралицата. Ясно ли е?
Още ботуши в снега, после тя усети нещо топло и меко да я покрива от глава до пети, вкочанените ѝ гръб и крака защипаха, когато нечии ръце я вдигнаха. Пропадна в мрака, необезпокоявана от подрусващия бяг на капитана, който я отнасяше.
Когато се събуди за втори път, той беше до нея. Очите ѝ се плъзнаха по платнения таван и го откриха седнал до походното легло, върху което я бяха сложили. Макар че в очите му имаше следи от същата червена мъгла, която бе видяла предния ден, сега взорът му беше по-бистър, фокусиран, черните му очи сякаш се впиха в лицето ѝ, когато се приведе напред. „Той ме изгори…“ Тя затвори очи и се извърна от него, потисна напиращия в гърдите ѝ хлип, преглътна и се овладя, преди да се обърне пак и да го види коленичил до леглото и свел глава.