— Защото ме обичаш! — Очите ѝ бяха красиви. Тъмни бистри вирове насред бледата маска на лицето ѝ, лишени от всякаква жестокост, но напълно луди.
— Ти си болна — каза ѝ той. — А аз доведох лечителя…
Тя извика от безсилие и опита да се шмугне покрай него, насочила меча си към незащитения гръб на кралицата. Той отби острието със своето и понечи да я сграбчи за китката с надеждата да я обезоръжи. Но тя беше твърде бърза, извъртя се и замахна, и мечът ѝ се впи в рамото му.
— Говориш ми за болест — процеди тя. — Ние живеем в свят на болести. Скърбиш за онези, които убих днес. А някой някога скърбял ли е за мен? Убивах в продължение на десетилетия, за да изградя тази империя на поквара и алчност. На мен се падаше да я съборя.
Френтис усети как ръката му изтръпва, по гърба му се стичаше топла кръв.
— Моля те! — каза той. — Щом той може да изцери тяло, навярно би могъл да изцери и ум.
Тя се поколеба за секунда и челото ѝ се смръщи объркано.
— В нощта, когато убих баща си, той не се страхуваше. Присмя ми се, заплю ме презрително. Каза: „Трябваше да ти изпия кръвта в нощта, когато пих от оная курва майка ти.“ Той може ли да изцери това?
— Не знам. — Френтис посегна към нея, изтръпналата му ръка трепереше. — Но можем да…
Стрелата я улучи в гърдите, бързо последвана от още две. Тя залитна и объркването ѝ се стопи, когато сведе поглед към перата. Изражението ѝ показваше пълно и трезво разбиране.
Лоначката пристъпи до Френтис, заби още една стрела в шията на жената и тя се свлече на пясъка. Лоначката изрита трупа и го огледа, търсеше и най-слабия признак на живот. Накрая се обърна към Френтис и се намръщи на онова, което видя на лицето му.
— Песента беше ясна — каза му.
Той чу зад себе си слабо стенание и се обърна. Видя как Плетача хвана нежно мъжа, отпуснат безсилно на пясъка, и го надигна да седне. Политаите стояха около тях, насочили копия към Съюзника.
— В теб има голяма болест — каза Плетача. — Нека ти помогна.
Съюзника като че ли дойде на себе си, когато Плетача го привлече в здрава прегръдка, и се опита да се бори немощно, после отметна глава и запищя.
Пета част
Всеки, който бъде открит да разпространява лъжата, че човешкият живот може да бъде удължаван чрез скверната практика на пиене на кръв на Надарени, подлежи на незабавен арест и наказанието му ще бъде определено по волята на кралицата. Всякакви писания, съдържащи споменатата лъжа, подлежат на незабавно изземане и унищожение.
Десети едикт на кралицата, добавен към законите на Кралството с нейно любезно съгласие през шестата година от царуването ѝ
Записките на Верниерс
Въпреки дебелите си пръсти Раулен имаше чудесен плавен почерк, който можеше да се мери с този на всеки писар. Читателският му глас също беше изкусен и той рецитираше наскоро продиктуваните ми думи с равен тон, без да се запъва.
— „… и стана тъй, че кралица Лирна Ал Ниерен стъпи отново на обичната си родна земя — прочете той. — И ужасно щеше да бъде нейното отмъщение.“
— Много добре, Раулен — казах. — Мисля, че стига толкова за днес.
— Благодаря ви, милорд. — Той стана от стола и се отправи към вратата на килията. — Значи утре по същото време.
— Утре започва процесът ми — напомних му.
— Да — въздъхна той, спря до вратата и се насили да се усмихне. — Без съмнение този велик труд ще бъде завършен, когато се докаже невинността ви.
— Без съмнение. — Върнах му усмивката, благодарен за лъжата му.
— Даже тъмничарите ти са учени — отбеляза Форнела, след като тежката врата се затръшна и останахме сами. Седеше на тясната си койка, заобиколена от купчини листове. Тъй като нямаше с какво друго да запълва дългите месеци на съвместното ни затворничество, се беше заела да преведе ръкописа ми на волариански, макар отлично да съзнаваше, че той най-вероятно ще остане недовършен.
Погледът ми се плъзна по вече почти изцяло бялата ѝ коса, вързана на стегнат кок. През последните седмици кожата на лицето и ръцете ѝ се беше покрила с кафеникави петна, а бръчките около очите ѝ се задълбочаваха все повече, макар че тя понасяше всичко това, без да се оплаква. Въпреки множеството съобщения, които молех Раулен да предаде на всеки имперски чиновник, за който се сетех, нито веднъж не я бяха пуснали да излезе от килията, за да огласи носеното от нея предупреждение. Пътешествието ни се оказа пълен провал и изглеждаше, че сега оцеляването на тази империя зависи изцяло от отмъстителните замисли на кралица Лирна. Знаех, че това е абсурдна надежда. Въпреки целия ѝ ум и военната хитрост на Ал Сорна Воларианската империя беше чудовищна. „Нужна е империя, за да унищожи империя“, помислих си и посегнах за перо и лист, за да го запиша.