Оставих трупа да се изплъзне от ръцете ми и пристъпих към нея, за да я уловя, преди да падне. Тя се облегна на мен, дъхът ѝ излизаше бавно и накъсано.
— Скоро ще се зазори — прошепна.
Можех да видя само блед светлик на хоризонта — зората щеше да дойде след часове, — но въпреки това я притиснах към себе си и прошепнах в ухото ѝ:
— Да.
Чух глухия тропот на ботуши по трева, цяла рота, ако се съдеше по звука, но не си направих труда да се обърна, когато някой много едър спря до мен.
— Значи императрицата никога не ѝ е вярвала — казах.
Хеврен се поколеба, преди да отговори, и в тона му се долавяше неудобство.
— Беше любопитна да види какво ще излезе.
— Е, вярвам, че това ще удовлетвори любопитството ѝ.
— Невинността ти ще бъде обявена на сутринта. Сега тя иска да те види…
— По-късно. — Прегърнах Форнела още по-силно, усещах само слабото, чезнещо пърхане на сърцето ѝ, докато побелялата ѝ коса галеше лицето ми. — Ние с моята приятелка искаме да постоим тук и да гледаме как изгрява слънцето.
1.
Вейлин
Когато Рева ги поведе към недрата на арената, той съвсем заприлича на човешко същество, като всеки друг изправен пред края си: ту умоляваше, ту се пазареше, ту гневът му избликваше в кратко безразсъдно непокорство.
— Мислите си, че ми давате правосъдие? Това е просто мъст… Не знаете какво съм изстрадал… Знам много неща, притежавам голяма мъдрост — мъдрост, за която всяка кралица би била благодарна… Не знаете ли кой съм аз? Какво съм направил? Вие сте само прашинки в сравнение с моето величие…
Млъкна, щом видя черния камък, застанал сред безмълвните си другари, и жълтото сияние от факлата на Рева заигра по ръбовете му.
— Значи… — задави се Съюзника, трепереше, докато изричаше с мъка думите. — Мислите да ме унищожите с това. Вие… Вие ще ми дадете още повече сила. — Но по това как се дърпаше от камъка и се извиваше в хватката на Френтис личеше, че думите му са лъжа.
Лирна огледа статуите, преди да пристъпи между тях. Начинът, по който изучаваше черния камък с втренчения поглед на бухал, напомни неприятно на Вейлин за баща ѝ.
— Казваш, че това е било изкопано в Северните предели? — попита тя.
— Да, ваше величество. Преди хиляди години.
— Значи може да има и още?
— Ясновидецът не спомена. За мен обаче беше ясно, че според него е по-добре да остане заровен.
Кралицата кимна. Погледът ѝ се плъзна по статуите и се спря на брадатия.
— Това наистина ли е той? — попита, като погледна със съмнение Съюзника, който захленчи.
— Да, ваше величество.
— Колко ниско можем да паднем — промълви замислено тя и очите ѝ се върнаха към благородните линии на лицето на брадатия, — ако се поддадем на злобата. — Обърна се пак към камъка и даде знак на Френтис да доведе Съюзника.
Той беснееше. Пищеше. Бореше се. Свлече се и задращи с нокти по пода, принуждавайки Вейлин да дойде да помогне на брат си да го завлекат до камъка, където се замята до пълно изтощение и накрая увисна между тях, навел глава и хлипащ жално.
— Просто… — прошепна той. — Просто ме убийте… Всичките ми дарби си отидоха, Отвъдното няма да ме впримчи.
— За това ще е нужна смъртта на тялото, което открадна — отвърна Вейлин. — А аз дадох обещание на собственика му.
— Глупак! — Главата на Съюзника се вдигна рязко. — Не знаеш какво е това нещо!
— Портал към някакво друго място. Подозирам, такова, на което ще се чувстваш повече у дома си.
— Ти не разбираш! — Очите му се разшириха, когато се плъзнаха по гладката повърхност на камъка, немигащи, втренчени в ужас, и гласът му спадна до дрезгав шепот. — Когато го докоснах, когато получих дарбата си, надзърнах в онзи свят… и нещо отвърна на погледа ми, нещо гигантско и гладно.
Вейлин погледна оросеното с пот лице на Съюзника, немигащите му очи, и не видя следа от лъжа. Понечи да поиска разяснение, но Лирна посегна и хвана Съюзника за китката.
— Тогава да го нахраним — каза тя и плесна ръката му върху камъка.
Нямаше никакъв звук, никакъв проблясък на светлина в черните дълбини на камъка, нито дори най-слаба промяна в застоялия въздух на стаята. Съюзника вдиша рязко и замръзна. Вейлин видя как светлината в очите му угасна и лицето му се отпусна, загубило всякакъв живец.
Задържаха го на мястото му още малко, а погледът на Лирна изучаваше безизразните черти на лицето, което бе принадлежало на Ерлин. Накрая Вейлин го пусна и се отдръпна, Френтис и Лирна също отстъпиха от неподвижния и мълчалив мъж, чиято ръка увисна безжизнено край тялото му.