— Е — каза Рева и потропна с ботуш по камъните. — Какво ще правим с него?
— Този път планинският народ няма да е толкова дружелюбен.
— По-добре те, отколкото голямата вода. — Алтурк метна едно одеяло на гърба на коня си и намести дисагите върху него. През последните дни талесата се движеше със забележимо куцане, облекчавано донякъде от мехлема, който му беше дал брат Келан за раната — единственият дар от мерим хер, който той би приел. — Освен това имаме него, за да се застъпи за нас. — Алтурк кимна към Лекран, който се сбогуваше с Френтис на няколко крачки от тях.
Бившият куритай беше причинил нещо като смут, когато го представиха на кралицата предния ден. Не се поклони, а вместо това ѝ поднесе официално обяснение в любов и предложение за брак. Тя изслуша търпеливо дългия му списък с победи, извиненията му, задето не е доставил главите като доказателство, и уверенията му, че ако кралицата се съгласи на този съюз, той с удоволствие би убил нужния брой врагове за по-малко от пет години и при неуспех ще се откаже от живота си.
— Само хиляда ли? — беше попитала тя, прекъсвайки последвалата напрегната тишина. — Нека са три хиляди и ще благоволя да обмисля предложението. Междувременно можеш да получиш капитански пост в гвардията ми и ще те направя посланик при твоя народ. Върни се в планините и им кажи, че дните на робство са свършили и че ще платим справедлива цена за всички метали, които те биха пожелали да ни продадат.
— Наистина ли смяташ да рискуваш с ново минаване по леда? — попита Вейлин Алтурк.
— Шаманът каза, че през летните месеци е по-лесно. Пък и ще излезе добра история. — Той затегна един ремък на оглавника на коня и спря. — Тя беше добра жена — каза. — Ще съм горд да разказвам историята ѝ и да я добавя към преданията на малесата. Защото тя беше лоначка, а ние не бива да забравяме своите, каквито и имена да изберат.
Вейлин се отдръпна, когато талесата се качи на коня си и вдигна бойната си тояга.
— Благодаря.
Алтурк сведе поглед към него, очите му блестяха дяволито изпод дебелите му вежди.
— Един ден… — започна той.
— Лонаките ще пометат мерим хер в морето — довърши Вейлин. — Знам.
— Не — поклати глава Алтурк. — Един ден лонаките ще си отидат, ще бъдат пръснати, избити във войни или кръвта ни ще се слее с тази на мерим хер, докато историите ни бъдат забравени. Същото ще стане и със сеордите, еорилите, ледените хора и планинците. Сега го виждам. Малесата се опитваше да ни предпази от участта ни, станахме като камъни, вкопчени в планински склон. Но планините вечно се тресат и камъните винаги падат.
Вейлин го гледаше как се отдалечава и как сентарите го заобиколиха и поеха по Северния път.
— Ела с нас. — Той се обърна и видя Мъдрия мечок, възседнал Железен нокът, с костения си жезъл в ръка. — Това място е лошо, смрадливо и горещо и е прекалено далеч от зеления огън.
— Ще се видим скоро при Огледалния пролив — каза му Вейлин, но Мъдрия мечок само се усмихна, изцъка нещо на неразбираемия си език и Железен нокът се заклатушка към пътя.
Мишара дойде да подуши ръката му, докато Асторек чакаше сред вълците си. Кирал не го прегърна, дори не се усмихна. На ярката слънчева светлина белегът ѝ почти не личеше. Недалеч стоеше Давока, със сведена глава и скръстени ръце. Сбогуването им се беше оказало продължително и нелишено от злост.
— Песента ми е непостоянна, когато те гледам — каза накрая Кирал. — Сега чувам толкова много различни нотки, сякаш тя не знае по кой път ще поемеш. Някои са светли, други тъмни. Не беше така, когато се видяхме за първи път.
Мишара близна за последно ръката му и затича с подскоци след Железен нокът. Мечокът изръмжа раздразнено, когато тя го гризна игриво по задника.
— Надявам се при следващата ни среща да е по-ясна — каза Вейлин на Кирал и хвърли поглед към Асторек, който му махна весело, а вълците му моментално изригнаха в общ вой. — Радвам се, че твоята песен те отведе до щастието.
— Добре ще е да половувам отново — каза тя. Поспря да хвърли последен поглед към Давока, преди да се качи на коня си. Той гледа подире им, докато вдигнатият от тях прах се разнесе над Северния път, макар че още дълго продължи да чува вълците.
— Обещах, че ще се върна — каза Френтис и вдигна раницата си. — Макар че дадох това обещание на човек, който вече е мъртъв. А аспект Арлин ми заръча да основа съвместна мисия с Петия орден.
„Все още са се вкопчили в това — помисли си Вейлин, докато следваше Френтис по кея. — Въпреки цялото придобито знание Вярата си остава и се мъчи да се разрасне.“