— Помниш ли нощта, в която се запознахме? — попита тя.
— Вие ме изненадахте и аз метнах нож по вас.
— Да. — Тя се усмихна. — Запазих го. Всъщност той ми спаси живота.
— Радвам се.
— Тогава ти зададох един въпрос, който няма да повтарям, защото вече и въпросът, и отговорът са излишни. Но винаги съм била любопитна някога съжалявал ли си, че ми отказа?
Косата ѝ вече бе пораснала съвсем, забеляза той, по-дълга, отколкото бе някога, златен водопад в светлината, лееща се през прозореца. А лицето ѝ — порцеланово съвършенство, станало още по-хубаво от няколкото дребни бръчици на опит и острия интелект, греещ в очите ѝ, вече несдържан от нищо.
— Разбира се — излъга той. — Че кой мъж не би съжалявал?
Плетача стоеше сред скупчените политаи и говореше тихо, но настойчиво. Те изглеждаха по-оживени, отколкото ги бе виждал някога Вейлин: мнозина го прекъсваха, а лицата им изразяваха бурни емоции, вариращи от тъга до гняв. По-наскоро освободените стояха по края и се мръщеха озадачено, но се държаха близо до братята си. Френтис казваше, че при тях винаги било така — поради неспособността им да останат сами и да търпят компанията на други освен себеподобните си.
„Дали освободихме нещо? — зачуди се Вейлин. — Или го отприщихме?“
След повече от час обсъждане Плетача сложи край на дискусията и политаите започнаха да се разотиват към околните къщи, в които живееха. Този район беше напълно обезлюден от арисаите, така че имаше предостатъчно празни жилища, макар че бившите варитаи предпочитаха да живеят по десетина или повече в една къща.
— Не изглеждат радостни — отбеляза Вейлин, когато Плетача дойде да седне на пейката до него.
— Знаят, че на някои места още има варитаи в робство — отвърна лечителят. — Да освободят всичките си братя се е превърнало в нещо като свещена мисия за тях.
— Която кралицата е обещала да изпълни.
— Без мен.
— Мотивите ѝ са основателни…
— И аз не ги оспорвам. Дарбата на Съюзника е ужасно нещо.
Погледът на Вейлин се плъзна по яката фигура на Плетача; знаеше, че вижда пред себе си може би най-могъщото същество на света. Намери известна утеха в изражението му, все така открито и лишено от пресметливост както винаги.
— Използвал ли си я? — попита той. — След арената?
Плетача поклати глава.
— Не. Обаче я усещам как бушува в мен като кипнало езеро.
— Ами дарбата на Ерлин?
— Само времето ще покаже. Какво е уредила кралицата за мен в Кралството?
— Войната остави много имения празни, ще имаш богат избор.
— Каква чест, да избереш сам собствения си затвор.
Вейлин не каза нищо, защото не искаше да изрича лъжа.
— Корабът отплава със сутрешния отлив — каза той, после стана и му протегна ръка. Плетача премигна изненадано. След арената малцина от онези, които знаеха за случилото се там, проявяваха желание да говорят с него и определено не рискуваха да го докосват. Изражението му си остана непроменено, но в гласа му прозвуча нова увереност, когато хвана ръката на Вейлин и я стисна.
— Аз няма да съм там да го посрещна, милорд. Подозирам, че го знаеш, след като си избрал да дойдеш тук сам, без стражи, които да наложат волята на кралицата.
Вейлин стисна ръката му по-силно и я задържа още миг, преди да я пусне.
— Къде ще отидеш?
— Има няколко кътчета по света, които Ерлин никога не е посещавал. Пък и жадувам да чуя песента на Нефритената принцеса със собствените си уши.
— Притежаваш спомените на Ерлин?
— В известен смисъл. Голяма част от познанието му е в мен, но не и начинът, по който се е сдобил с него. Толкова неща се губят с отминаване на годините.
— Значи разполагаш също и със знанието на Съюзника?
Лицето на Плетача потъмня.
— Повече, отколкото бих искал.
— Той говореше за вълка. Иска ми се да знам какво имаше предвид.
— Искаше да каже… — Плетача се намръщи, мъчеше се да намери правилните думи. — Искаше да каже, че си има причина да си склонен да ме пуснеш. Искаше да каже, че всички ние, независимо какви дарби притежаваме, сме много мънички и кратки светлинки на тази земя. Разликата е, че аз го приемам с радост, а той никога не е могъл.