— Убих не знам колко от онези червени копелета — ръмжеше Норта, — бих се със самия аспект и пак не можах да го спася!
Залитна към перилата на бакборда, когато палубата се наклони отново, и едва не падна през тях.
— Престани! — Вейлин го хвана, издърпа го назад и се вкопчи във въжетата.
— Да убивам? — Норта се засмя, вдигна ръце ѝ извика към дъждовното небе: — Единственото, за което ме е бивало някога. Само защото мразиш нещо, не значи, че не си добър в него. И все пак не беше достатъчно. Той умря, въпреки всичко.
— Умря, за да спаси теб — каза му Вейлин и го стисна здраво, когато Норта се опита да се откопчи. — За да можеш да видиш отново жена си. За да можеш да прегърнеш отново децата си.
Норта се укроти при споменаването на семейството му, главата му клюмна, а бутилката се изплъзна от пръстите му и се затъркаля по палубата.
— Те убиха котката ми — изломоти той. — Как ще се върна вкъщи без котката си?
— Не знам, братко. — Вейлин го потупа по мократа глава и се опита да го изправи. Една закачулена фигура се появи от недрата на кораба, приближи се и му помогна да вдигне загубилия съзнание лорд-маршал. Заедно го отнесоха в каютата му и го сложиха да легне.
— Моите благодарности — каза Вейлин на закачулената фигура.
— Доколкото разбирам — каза Ерлин, като отметна качулката, — този човек заслужава по-добър край от това да падне пиян от корабна палуба.
— Така е.
Оставиха Норта да хърка и седнаха заедно в един ъгъл на трюма. Вейлин знаеше, че няма да намери много отдих тази нощ, при този пронизителен вой на вятъра навън. Загледа Ерлин, който се потърка по кръста и леко изстена.
— Ще ми е нужно известно време да свикна с това.
— За първи път ли те боли гърбът?
— Първи от многото, без съмнение. — Ерлин се усмихна и Вейлин прикри трепването си при вида на промените върху лицето му. Побоят го беше оставил с крив нос и леко деформирана челюст, макар че очите му сякаш блестяха по-ярко, като на младеж.
— Реши ли вече? — попита Вейлин.
— Кара ме покани да живея с тях, като стигнем до Пределите — отвърна Ерлин. — Макар че не съм сигурен дали Лоркан оцени жеста. В края на краищата младоженците имат нужда от уединение. Чувам обаче да разправят за някаква колиба на брега, била празна.
— След всичките ти пътувания ще се задоволиш с колиба на брега?
— За известно време. Откривам, че има много, върху което да мисля.
— Помниш ли? Когато той… те взе. Разбираше ли какво става?
Ерлин помълча, новата светлина в очите му помръкна. Когато заговори, Вейлин усети, че изрича лъжа.
— Не. Всичко ми е само мъгла, като кошмар, който е по-добре да забравя.
— Значи нямаш представа защо камъкът те пощади? Защо не те взе, когато взе Съюзника?
— Съюзника вече го беше докосвал веднъж, а аз — не. Може би е усетил разликата.
— Той каза, че нещо се взряло в него от оттатък…
— Той каза много неща, братко. — Сега в гласа на Ерлин имаше острота, явно му беше дотегнало от въпроси. — И всички те е по-добре да бъдат забравени. — После изведнъж се развесели, плесна се по коляното и стана. — Мисля, че ще потърся някой моряк, склонен да сподели виното си. Ще дойдеш ли с мен?
Вейлин се усмихна и поклати глава. Гледаше как Ерлин изчезва в сенчестите дълбини на трюма и се зачуди дали един ден няма да съжалява, че е придумал Лирна да не убива древния и вече лишен от дарби мъж.
— Бъдещето е вечно несигурно — беше казала тя на пристана, потискайки гнева си от неявяването на Плетача, гняв, който днес беше съвсем истински. — Намери най-дълбоката си мина и го закопай там, и нека мястото бъде известно само на теб и на мен. Ордените никога не бива да узнаят за съществуването на това нещо.
Вейлин изчака, докато капитанът му каза, че са стигнали до най-дълбоката част на Борелианския океан, и му нареди да свали платната. Наскоро се беше зазорило и той беше сам на палубата с изключение на моряците от нощната вахта. Те го гледаха озадачено, докато остави тежкия чук, взет назаем от корабния дърводелец, и сряза въжето, придържащо плата. Той се свлече и се видя гладката, чиста повърхност на черния камък. Вейлин отстъпи, взе чука и го вдигна над главата си.
— Стой!
Беше Алорнис, сгушена в едно одеяло близо до трюма. Взираше се в него, ококорена и ужасена.
— Трябва — каза ѝ той.