Сред редиците вече се надигаше ръмжене, глух тътен на разпалена ярост. Тя зърна една жена сред отряда от освободени роби на капитан Норта, слабичка и дребна, но окичена с множество кинжали и оголила зъби в гримаса на растящ гняв.
— Тази земя е получила името си в чест на своето единство — продължи Лирна. — Но само глупак би твърдял, че някога сме били истински единни: ние винаги сме проливали кръвта си в една безсмислена вражда след друга. Всичко това свършва в този момент. Врагът ни пристигна на тези брегове, носейки робство, мъчения и смърт, но ни донесе също така и дар — дар, за който ще съжалява навеки. Те изковаха в нас единството, което ни е убягвало толкова дълго. Превърнаха ни в острие от нечуплива стомана, насочено право в черното им сърце, и с вас до себе си аз ще го видя как кърви!
Ръмженето изригна в свиреп вик, лицата бяха изкривени от омраза и гняв, размахваха се юмруци, мечове и алебарди. Врявата я заля, опияняваща със своето могъщество… „Могъщество. Трябва да го мразиш също толкова, колкото го обичаш.“
Тя вдигна ръка и те притихнаха отново, макар тихото бучене на къкрещ гняв да остана.
— Не ви обещавам лесни победи — каза тя. — Врагът ни е свиреп и дяволски хитър. Няма да се даде лесно. Мога да ви обещая три неща: мъка, кръв и справедливост. Никой, който ме последва по този път, не бива да си въобразява, че ще получи някаква друга награда.
Дребната жена с ножовете беше тази, която поде напева, като мушкаше въздуха със стиснати в ръце кинжали, главата ѝ бе отметната назад.
— Мъка, кръв и справедливост.
Възгласът плъзна за миг и заехтя от единия край на армията до другия.
— Мъка, кръв и справедливост. Мъка, кръв и справедливост.
— След пет дни тръгваме към Варинсхолд! — извика Лирна, докато скандирането продължаваше и се усилваше все повече. Посочи на север. „Никога не се страхувай от малко театър — беше ѝ казал веднъж старият интригант по време на една от церемониите, в която раздаваше мечове на крайно незаслужили получатели. — Царуването винаги е представление, дъще.“ Врявата се удвои, когато тя извика отново и думите ѝ се изгубиха сред яростните крясъци. — КЪМ ВАРИНСХОЛД!
Постоя още няколко секунди, разперила широко ръце пред изпълнената с обожание тълпа. „Ти постигал ли си това, татко? Те някога обичали ли са те?“
Шумът продължи, докато слизаше от фургона. Посегна пак към ръката на Вейлин, но спря, щом зърна физиономията на Щита. Както се и очакваше, усмивката му беше изчезнала, заменена от мрачно въсене, което я накара да се зачуди дали той все още смята да я следва навсякъде.
— Варинсхолд е на повече от двеста мили оттук, ваше величество — каза граф Марвен. — А ние едва имаме достатъчно зоб да изхраним конете в продължение на петдесет. Кумбраелските ни приятели бяха много ефективни в унищожаването на всякакви хранителни припаси по тези земи.
— По-добре изгорели, отколкото в търбусите на враговете ни — обади се лейди Рева от другата страна на масата.
Бяха се събрали около голяма карта в палатката на Вейлин. Присъстваха всички по-важни капитани от армията, плюс лейди Рева и бойните вождове на еорилите и сеордите. Еорилът беше жилав ездач някъде над петдесетте по нейна преценка. Сеордът беше малко по-млад, по-висок от повечето си сънародници, мършав като вълк и с ястребово лице. Двамата, изглежда, разбираха всяка изречена дума, но почти не говореха и тя забеляза как погледите им постоянно шарят между нея и Вейлин. „Подозрение ли е това? — помисли си. — Или просто чудене?“
Граф Марвен беше прекарал близо час, обяснявайки стратегическото им положение. Тъй като Лирна никога не си бе падала по досадната военна история, ѝ се наложи да отсява значимите факти от тресавището на жаргона. Доколкото можеше да схване, май позицията им не беше толкова изгодна, колкото би очаквала една кралица след спечелването на такава велика победа.
— Така е, милейди — каза графът на Рева. — Но това ни оставя със застрашително малко провизии, а до зимата има само два месеца.
— Да разбирам ли, милорд — рече Лирна, — че имаме силна армия, но няма как да я придвижим до където и да било?
Графът прокара длан по бръснатата си глава и белегът от зашита рана на бузата му сякаш запламтя малко по-червен, когато той въздъхна сконфузено и се опита да формулира правилния отговор.
— Да — обади се Вейлин от другия край на масата. — И въпросът не е само в придвижването. Ако не намерим достатъчно фураж за зимата, тази армия може да измре от глад.