Явно уменията и интелекта на Селена бяха обичайни за семейството ù. Но Едион бе Ашривер, а не Галантиус. Това означаваше, че прабаба му е Маб, една от трите легендарни кралици на феите, наречена от следващите поколения Деанна, богиня на лова.
Каол преглътна.
Настъпи тишина, напрегната като опънатата тетива на лък.
– Май сте се скарали – отхапа от агнешкото Едион. – Нека позная. За жена. За кралския шампион може би. Казват, че била интересна. Затова ли не се забавляваш като едно време, принце? – Той огледа залата. – Бих се запознал с нея.
– Не е тук. – Каол сподави подтика да стисне дръжката на меча си.
– Язък – ухили се жестоко Едион, гледайки към Дориан. – Можеше да убеди и мен да загърбя купоните.
– Дръж си езика зад зъбите – изръмжа Каол. Можеше да се изсмее на думите си, ако не му идеше да удуши генерала с голи ръце. Дориан само потропа с пръсти по масата. – И покажи малко уважение.
Едион се изсмя, привършвайки с агнешкото.
– Оставам верен слуга на Негово Величество, както винаги. – Очите на Ашривер се спряха на Дориан. – Някой ден може би ще служа за теб.
– Ако си все още жив – измърка престолонаследникът.
Едион продължи да яде, но Каол усещаше вниманието му върху тях.
– Казват, че една вещерска матрона е била убита тук неотдавна – каза уж между другото Едион. – Изчезнала, но домът ù показал, че не е било без бой.
– Какво те интересува това? – попита рязко Дориан.
– Работата ми е да следя какво правят различните играчи в кралството.
Тръпки полазиха Каол. Той бе чувал за вещиците. Селена му бе разказала някои истории за тях и той се бе молил да са преувеличени. Но по лицето на Дориан пробяга тръпка на ужас.
– Това не те засяга – приведе се напред Каол.
Едион отново не му обърна внимание и намигна на принца. Ноздрите на Дориан се разшириха и издадоха гнева, който излизаше на повърхността. Въздухът в помещението се промени – проясни се. Магия.
– Ще закъснеем – постави ръка върху рамото на приятеля си Каол. Дориан послуша лъжата. Трябваше да го изведе оттук и да опита да разсее бурята, която се задаваше между двамата мъже. – Приятна почивка, Едион.
Дориан не каза нищо. Сапфирените му очи бяха замръзнали.
– Празненството е утре в Рифтхолд – изсмя се Едион, – ако искаш да си припомниш добрите стари времена, принце мой...
Генералът знаеше кой конец да дръпне и не му пукаше какъв хаос може да причини. Това го правеше опасен. Смъртоносен.
Особено за Дориан и магията му. Каол се принуди да пожелае лека нощ на някои от хората си, да изглежда спокоен и незаинтересуван, докато вървяха през столовата. Едион Ашривер бе дошъл в Рифтхолд и едва не бе намерил отдавна изгубената си братовчедка. Ако видеше, че Елин е още жива, ако разбереше в какво се е превърнала и какво знае за силите на краля, не бе ясно какво може да направи. Дали щеше да я подкрепи, или унищожи? Предвид деянията му досега и черния пръстен на ръката му...
Каол не искаше генералът да я приближава. Нея или Терасен.
Запита се колко ли кръв ще се пролее, ако Селена научи какво е сторил братовчед ù.
Двамата с Дориан вървяха в тишина през по-голямата част от пътя си към кулата на принца. Когато застанаха в празния коридор, сигурни, че никой не може да ги чуе, Дориан отрони:
– Не ми трябваше помощта ти.
– Едион е гадно копеле – изръмжа Каол. Разговорът можеше да приключи тук и сега, а част от него го изкушаваше да стори тъкмо така, но си наложи да каже: – Притесних се, че ще избухнеш. Както в тунелите. – Въздъхна. – Ти... спокоен ли си?
– Някои дни да, някои не. Когато съм ядосан или уплашен... нещата излизат от контрол.
Влязоха в коридора, който свършваше с дървената врата към кулата на Дориан, но Каол го спря с ръка на рамото.
– Не искам подробности – прошепна той така, че стражите пред портата на Дориан да не могат да го чуят, – понеже не искам да ме използват срещу теб. Знам, че направих грешки, Дориан. Повярвай ми. Но винаги основната ми задача е била и продължава да бъде ти да си защитен.
Дориан се загледа в него, наклонил глава на една страна. Каол явно изглеждаше толкова зле, колкото се и чувстваше, понеже гласът на принца бе почти нежен, когато попита:
– Защо всъщност я изпрати във Вендлин?
Агонията го прониза, остра като бръснач. Но колкото и да искаше да разкрие истината за Селена на принца и да се освободи от тайните си, не можеше. Затова просто каза: