Преброи до десет, понеже ù се ловуваше. Бе такава от момента, в който разкъса утробата на майка си и дойде с рев в света на живите.
Тя бе Манон Черноклюна, наследница на клана на Черните клюнове. Бе тук вече от седмици, като се правеше на крочанска вещица с надеждата да намери истинските. Те бяха някъде там, досадните и непоносими праведни крочанки, скрити зад маскировката на лечителки. Първото ù славно убийство бе точно на шестнайсетгодишна крочанка. Тогава и Манон бе на толкова.
Тъмнокосото момиче носеше кървавочервеното наметало, което всички крочанки получаваха при първия си цикъл. То ù помогна да намери жертвата си.
След като остави трупа на крочанката в покрития със сняг планински проход, тя взе наметалото като талисман и сто години по-късно още го носеше. Никоя друга вещица от Железните зъби не би дръзнала такова нахалство, с което да си спечели гнева на трите матрони – задето носи цвета на вечните им врагове. Но от деня, в който Манон нахлу в Крепостта на Черноклюните с наметалото и сърцето на крочанката в кутия, поднесена като подарък за баба ù, ловът им бе станал неин свещен дълг. Докато не ги изтребеше до последната.
Това бе последният курс – шест месеца във Фенхароу, докато останалите от клана се пръснаха из Мелисанде и Северен Ейлве със същите заповеди. Но през месеците, в които бе обикаляла от село на село, не бе открила нито една крочанка. Тези прости селяни бяха единственото ù забавление за последните няколко седмици. Поне щеше да му се наслади.
Манон слезе в полето и облиза кръвта от стоманените си нокти. Мина през тревите, не по-плътна от сянка и мъгла. Намери селянина в средата на полето да блее като овца от страх. А после се обърна и се напика при вида на кръвта по железните зъби и отвратителната усмивка на Манон.
Вещицата го остави да крещи на воля, докато го разкъсваше.
5
Селена и Роуан яздеха по прашния път, който разделяше тревистите поля от южните възвишения. Бе запомнила достатъчно карти на Вендлин, за да разбере откъде минават и да познае извисяващите се Камбрийски планини, които отбелязваха границата между смъртен Вендлин и земите на вечната кралица Майев.
Слънцето залязваше, докато изкачваха възвишенията, а пътят ставаше по-каменист, обграден в единия си край от дълбоки пропасти. За около километър и половина тя се чудеше дали да не попита Роуан къде възнамерява да спят. Но беше уморена. Не само от деня, виното или ездата.
Умората бе в костите ù, в кръвта, дъха и душата ù. Бе толкова уморена. Да разговаря с когото и да било бе изтощително. Това направи Роуан идеалния събеседник, тъй като той не ù продума и една дума.
Спусна се сумрак, а пътят ги изведе в гъста гора, която се простираше по планините и отвъд. Дърветата от кипариси преминаха в дъбове и се извисиха високо и гордо. На пътя се появиха гъсталаци и влажни, покрити с мъхове скали. Дори на тъмно гората сякаш дишаше. Въздухът трептеше и тя усети метален вкус на езика си. Далеч зад тях изтътна гръм.
Това нямаше ли да е прекрасно? Особено предвид, че Роуан най-после слезе, за да си направи лагер. По вида на седлата им тя се досети, че нямат палатка. Или спални чували. Или завивки.
Вече можеше спокойно да предположи, че посещението ù при Майев няма да е приятно.
Никой не продума нищо, когато изведоха конете до дърветата, на такова разстояние от пътя, че да са скрити от случайно минаващи пътници. След като остави багажа им на мястото, което бе избрал, Роуан изведе кобилата си до близкия поток, който сигурно бе чул със острите си уши. Дори не забави ход в мрака, докато Селена няколко пъти удари пръстите си в корените и скалите. Той виждаше отлично дори и в тъмното. Черта, характерна за елфите. Черта, която и тя щеше да има, ако...
Не, нямаше да мисли за това. Не и след случилото се от другата страна на портала. Тогава се бе променила – и бе толкова ужасно, че ù се напомни защо никога няма да го прави отново.
След като конете пиха, Роуан не я изчака, а изведе и двата в лагера. Селена използва уединението, за да удовлетвори естествените си нужди, след което коленичи на тревата на брега и се напи до насита от извора. Богове, вкусът на водата... свеж и в същото време древен, могъщ и възхитителен.
Пи, докато не се досети, че дупката в стомаха ù е от глад, след което с олюляване се върна до лагера, който намери по блясъка на сребърната коса на Роуан. Той безмълвно ù подаде малко хляб и сирене, след което продължи да вчесва конете. Тя му промърмори „благодаря“, но не предложи да помогне, а се сви до един огромен дъб.
Когато коремът спря да я боли и осъзна колко шумно дъвче ябълката, която ù бе подхвърлил той, докато хранеше конете, събра сили да попита: