Выбрать главу

Дориан се замисли над пъзела от думите на приятеля си и влезе в катакомбите на лечителите. Обгърна го мирис на розмарин и мента. Това бе лабиринт от складове и лаборатории, далеч от любопитните очи в стъкления замък. Горе в него имаше още една лечебница за онези, които не смееха да слязат до тук, но това бе мястото, в което работеха най-добрите лечители в Рифтхолд – и цял Адарлан – и развиваха уменията си от хиляди години. Избелелите камъни сякаш бяха попили изсушените билки и придаваха на подземните коридори приятна атмосфера.

Дориан намери малък работен кабинет, в който млада жена се бе привела над голяма дъбова маса. На масата бяха подредени различни делви, везни и хаванчета, заедно със стъкленици, пълни с течности, сушени билки и отвари, бълбукащи над малки самотни огньове. Изкуствата на лечителството бяха сред малкото, които баща му не бе забранил преди десет години, макар Дориан да бе чувал, че някога са били по-силни. Тогава лечителите използвали магия, за да церят. Сега разчитаха само на това, което могат да намерят в природата.

Дориан влезе в кабинета и младата жена вдигна поглед от книгата, която четеше. Пръстът ù отбеляза мястото на страницата, където бе спряла. Не бе първа красавица, но все пак бе хубава. С нежни черти, кестенява коса, сплетена на плитка, и златиста кожа, подсказваща, че поне един от роднините ù произхожда от Ейлве.

– Може ли... ?

Тя го погледна по-внимателно, след което се поклони.

– Ваше Височество. – Червенина покри врата ù.

Дориан вдигна окървавената си ръка.

– Тръни.

Да спомене, че са от рози, щеше да го направи още по-жалък. Тя продължи да гледа настрани, но прехапа долната си устна.

– Разбира се. – След което махна с тънката си ръка към дървения стол до масата. – Моля, седнете. Освен ако не искате да идем в лабораторията?

Дориан обикновено мразеше някой да се суети около него, но тази млада жена бе толкова изчервена и внимателна, че само каза „няма проблем“ и седна в стола си.

Тишината се спусна върху него, докато жената започна да се щура из кабинета, като първо смени мръсната си бяла престилка, изми ръцете си за около минута, взе различни игли и превръзки и най-после придърпа един стол срещу него.

Не разговаряха и докато тя внимателно изми и разгледа ръката му. Той обаче се загледа в лешниковите ù очи, сигурните ù пръсти и червенината, която продължаваше да обагря врата и лицето ù.

– Ръката е... сложна – промърмори тя накрая, загледана в драскотините. – Исках да проверя за по-сериозни щети, дали няма заседнали тръни. – После добави бързо: – Ваше Височество. Мисля, че изглежда по-лошо, отколкото е. – Тя нежно разтри един мехлем по ръката му и той като истински лигльо направи гримаса. – Простете – промърмори тя, –трябва да дезинфекцирам раните. За всеки случай.

След това някак се сви, все едно си бе заповядала да мълчи.

Той се затрудни в отговора, но накрая каза:

– И по-лошо съм се наранявал.

От неговата уста прозвуча глупаво и тя спря за миг, преди да вземе превръзките.

– Знам – отвърна и го погледна.

Проклятие. Имаше невероятни очи.

Тя бързо сведе поглед и внимателно бинтова ръката му.

– Назначиха ме в южното крило на замъка. Често имам нощни смени.

Това обясняваше защо му е позната. Бе излекувала не само него онази нощ, но също и Селена, Каол, Лапичка... Бе се грижила за раните на всички им през последните седем месеца.

– Извинявай. Не мога да си спомня името ти...

– Сорша – каза тя, без да звучи ядосана, а трябваше. Разглезеният принц и неговите самовлюбени приятели, толкова погълнати от живота си, че не можеха да научат името на лечителката, която ги шиеше отново и отново.

Привърши с превръзката на ръката му и той добави:

– Знам, че не го казваме достатъчно често, но благодаря.

Зеленокафявите очи го погледнаха, последвани от колеблива усмивка.

– За мен е чест, принце мой.

После събра цяровете си. Той го прие като знак, че трябва да си върви, затова се изправи и размърда пръсти.

– Добре си чувствам ръката.

– Това са дребни рани, но трябва да ги наглеждате. – Сорша изхвърли окървавената вода в мивката в задната част на стаята. – Няма нужда да идвате чак до долу, Ваше Височество. Само се обадете. С радост ще се погрижа за вас. – Тя направи реверанс с лекотата на опитен танцьор.

– Ти си отговаряла за южното крило през цялото това време?

Въпросът във въпроса бе достатъчно ясен: Всичко ли си виждала? Всяко смъртоносно нараняване?