– Елин Галантиус е мъртва.
Това да произнесе името си... Проклетото име, от което се бе страхувала и което бе проклинала. Което бе искала да забрави.
Майев се усмихна и разкри острите си кучешки зъби.
– Да не си губим времето с лъжи.
Но това не бе лъжа! Онова момиче, принцесата, бе загинало в реката преди десет години. Селена вече не бе Елин Галантиус. Бе съвсем различен човек.
Стаята бе прекалено топла и прекалено малка, а извисяващият се зад гърба ù Роуан напомняше природна стихия.
Не ù бе останало време да събере сили, да измисли извинения и полуистини, както бе трябвало да направи последните няколко дни, вместо да потъва в тишината, студа и мъглата. Бе срещнала кралицата на елфите така, както Майев бе пожелала. В черна безименна крепост, която никак не подхождаше на красавицата с гарвановочерни коси, гледаща я с тъмните си бездънни очи.
Богове. Мили богове.
Майев бе страховита в своето съвършенство, спокойна, напълно неподвижна, вечна. Тъмната сестра на светлокосата Маб. Селена се бе измамила сама, вярвайки, че ще е лесно. Все още се бе опряла на Роуан, сякаш той бе стена, толкова неразрушима и древна, колкото обсипаните с руни камъни около крепостта. Роуан отстъпи назад с грацията на могъщ хищник и се подпря на вратата. Нямаше да я пусне да излезе, докато Майев не позволеше.
Кралицата на елфите остана притихнала. Дългите ù бели като луната на пръсти бяха скрити в полите на виолетовата ù рокля, а на стола ù бе кацнала бяла сова. Майев не си правеше труда да носи корона и Селена предположи, че такава не ù трябва. Всяко живо същество на земята знаеше коя е и каква е, дори да бе сляпо и глухо. Майев, героиня на хиляди легенди, злодей от още повече кошмари. Епоси, песни и поеми бяха писани за нея, толкова много, че мнозина се питаха дали тя не е просто мит.
Но този мит, този сън, този кошмар бе истински.
„Това може и да е за добро. Може да получиш отговорите на въпросите си веднага. Да се върнеш в Адарлан за броени дни. Просто дишай.“
Но дори дишането бе трудно, докато кралицата, известна с това, че подлудява мъжете за удоволствие, наблюдаваше всяко потръпване на гърлото ù. Совата, кацнала на стола ù – дали бе истинско животно, или елф? – също я наблюдаваше. Ноктите бяха свити около облегалката и дълбаеха в дървото.
За миг ù се стори някак нелепо. Това, че Майев я приема в този полуизгнил кабинет, на бюро, покрито с Уирда, знаеше какво. Богове, това, че изобщо Майев стои на бюро. Трябваше да е в етерна долина, обкръжена от светулки и деви, танцуващи на музиката на лютня и арфа, да е зачетена в звездите все едно са стихове.
Не тук.
Селена се поклони ниско. Предполагаше, че трябва да падне на колене, но и без това миришеше ужасно, а лицето ù вероятно все още носеше синините от побоя във Варес. Когато се изправи, Майев бе леко усмихната, като черна вдовица, забелязала муха в паяжината си.
– Предполагам, че след една хубава баня би заприличала на майка си.
Явно не бе от любезните. Нападаше веднага. Но Селена щеше да се справи. Можеше да не обърне внимание на болката и ужаса, за да получи това, което поиска. Затова само се усмихна леко и отвърна:
– Да знаех при кого отивам, щях да помоля моя придружител за време, в което да се подготвя.
Не ù бе жал, че изкарва Роуан виновен.
Обсидиановите очи на Майев се насочиха към Роуан, който остана облегнат на вратата. Можеше да се закълне, че усмивката на кралицата е одобрителна. Сякаш целият дълъг път е бил част от плана ù. Но защо? Каква полза имаше да я вижда мръсна?
– Опасявам се, че вината за бързането е моя – отвърна Майев, – макар че той можеше да те остави да се изкъпеш в някое езеро по пътя. – Кралицата на елфите вдигна изящната си ръка и махна към воина: – Принц Роуан...
Принц. Едвам сподави подтика да се обърне към него.
– ... е от рода на моята сестра Мора. Води ми се нещо като племенник, благородник от моя дом. Далечен твой братовчед, по стара фамилна линия.
Още един ход, с който да я изкара от равновесие.
– Не думай.
Вероятно това не бе най-добрата възможна реакция. Вероятно трябваше да се е проснала раболепно на пода, умолявайки за отговори. Чувстваше обаче, че скоро ще се стигне и до там. Въпреки че...
– Вероятно ти е чудно защо помолих принц Роуан да те доведе до тук – запита се Майев.
Селена щеше да играе тази игра заради Нехемия. Прехапа езика си, за да не отговори нещо язвително.
– Дълго чаках срещата ни – постави белите си ръце на бюрото Майев, – но тъй като не напускам тези земи, нямаше как да те видя. Поне не и с очите си.