Стъпките на вървящия пред нея Роуан не отекваха в тунела. Факлите още не бяха запалени и в сумрака тя почти не го различаваше. Но знаеше – почти чувстваше гнева, който се излъчваше от него. Чудесно. Поне да има още някой, който не е очарован от тази сделка.
Обучение. Обучение!
Цял живот се бе обучавала, от мига, в който се роди. Роуан можеше да я обучава до посиняване – стига така да получеше отговорите на въпросите си за Ключовете, тя щеше да играе. Но това не означаваше, че когато мигът настъпи, трябва да прави нещо. Със сигурност не и да вземе трона.
Тя дори нямаше трон, корона или двор. Не ги искаше. Предпочиташе да свали краля като Селена Сардотиен.
Сви ръце в юмруци.
Не срещнаха никого, докато слизаха по витото стълбище. Озоваха се в нов коридор. Дали обитателите на крепостта – Майев я бе нарекла Мъглив рид – знаеха кой се крие в кабинета горе? Майев вероятно ги ужасяваше. Вероятно тя бе събрала всичките – как се изрази, мелези? – и ги бе поробила чрез някой даден от тях обет. Отвратително. Бе отвратително, че са принудени да стоят тук само защото са със смесена кръв, нещо, за което нямаха никаква лична вина.
Селена накрая отвори уста.
– Явно си много важен за Нейно Безсмъртно Величество, щом те направи моя бавачка.
– Предвид миналото ти, нямаше вяра на никого, освен на най-добрия, който да подсигури, че ще се държиш възпитано.
Охо, принцът бе готов за бой. Целият му самоконтрол по време на пътуването висеше на тънък косъм. Чудесно!
– Да си играеш на горски не подсказва голям талант.
– Бил съм се на бойните полета много преди ти, родителите ти или дори прачичо ти да са се родили.
Тя настръхна – точно както бе искал той.
– И с кого можеш да се бориш тук, освен с птици и зверове?
Настъпи тишина. И после...
– Светът е много по-голямо и опасно място, отколкото си представяш, момиче. Радвай се, че ще бъдеш обучена от мен. Така ще получиш шанса да се докажеш.
– Видяла съм много от големия и опасен свят, принце.
Той само се изсмя.
– Само почакай, Елин...
Пак я уязви. И тя реши да захапе кукичката.
– Не ме наричай така.
– Това е името ти. Не възнамерявам да използвам друго.
Тя застана на пътя му, приближавайки острите му кучешки зъби.
– Никой не бива да знае коя съм. Ясно ли е?
Зелените му очи заблестяха в мрака, все едно принадлежат на животно.
– Леля ми е дала по-трудна задача, отколкото осъзнава.
Леля ми. Не леля ни.
Тогава тя каза едно от най-отвратителните неща, които бе изричала през живота си, къпейки се в собствената си омраза.
– Елфи като теб ме карат да разбирам действията на краля на Адарлан.
Той я удари. По-бързо, отколкото тя можеше да реагира. По-бързо, отколкото бе възможно.
Отмести глава, за да не ù счупят носа, но пое удара с устата си. Блъсна се в стената, цапардоса си главата и усети собствената си кръв. Чудесно.
Той я удари отново със скоростта си на безсмъртен – или по-скоро щеше да го направи. Но със същата неземна лекота спря ръката си преди да ù счупи челюстта и изръмжа ниско в лицето ù.
Дишането ù се учести, когато му измърка:
– Направи го.
Той изглеждаше по-готов да разкъса гърлото ù, но не прекрачи линията, която сам бе прокарал.
– Защо ми е да ти давам това, което искаш.
– И ти си безполезен като останалите от своя народ.
Той се изсмя подигравателно и сякаш прокара нокти по опънатите ù нерви.
– Ако толкова ти се целува пода, давай. Ще ти позволя да опиташ да нанесеш удар.
Знаеше, че не бива да го слуша. Но кръвта ù бушуваше, бе неспособна да разсъждава, дори да диша. Затова, без да мисли за последиците, замахна.
Но удари само въздуха – а след това кракът му я подсече по начин, който отново я запрати в стената. Това бе невъзможно. Бе я спънал все едно е последната новачка.
Вече бе на няколко крачки от нея, кръстосал ръце. Тя изплю кървава храчка и изпсува. Той се ухили. Това бе достатъчно, за да я накара да се хвърли отново към него, без да знае дали иска да го удари, или удуши.
Той се хвана на лъжливия ù удар вляво, но когато тя замахна отдясно, се отмести с такава лекота, че въпреки всичките си тренировки, Селена се удари в потъмнелия мангал зад него. Звънът отекна в притихналия коридор, а тя се приземи с лице на каменния под. Зъбите ù изтракаха.
– Както казах – подигра ù се Роуан, – имаш много да учиш. За всичко.
С устна, която вече се подуваше и я болеше, тя му каза какво точно може да отиде да прави.