Той продължи надолу по коридора.
– Следващият път, като кажеш нещо подобно – заяви той, без да поглежда през рамо, – ще те оставя да цепиш дърва цял месец.
Селена се изправи с лице, пламнало от срам, гняв и омраза. Той я остави в много малка, много студена стая, която приличаше на затворническа килия, като ù позволи да направи две крачки преди да нареди:
– Дай ми оръжията си.
– Защо? Няма.
Никога нямаше да му остави кинжалите си.
С едно движение той взе кофа вода зад вратата и изсипа вътрешността ù в пода на коридора преди да я протегне към нея.
– Дай ми оръжията си.
Щеше да е страхотно обучение, не ще и дума.
– Кажи защо.
– Не съм длъжен да ти се обяснявам.
– Тогава пак ще се пердашим.
В мрачния коридор татуировката му изглеждаше невъзможно тъмна. Той изгледа Селена изпод вежди, все едно за да намекне, че предишния път пердахът е бил много еднопосочен, но вместо това изръмжа:
– Призори ще трябва да си платиш престоя в крепостта, като работиш в кухнята. Освен ако не планираш да убиеш всички, не ти трябва да си въоръжена. Нямаш нужда от оръжия и по време на обучението. Затова ще задържа кинжалите, докато си ги заслужиш обратно.
Това ù прозвуча познато.
– Кухнята, значи.
Той оголи зъби в свирепа усмивка.
– Всички тук работят на една нога, включително принцесите. Никой не е по-голям от хляба. Най-малко пък ти.
Не бе като да няма белези, с които да го докаже. Нямаше обаче да му споделя това. Не знаеше какво ще прави, ако той разбере за Ендовиер и реши да ù се подиграе за това. Или по-лошо, да я съжалява.
– Значи ще ме обучаваш за слугиня.
– Това също.
Отново имаше чувството, че може да разчете думите в погледа му: „И ще се насладя на всяка твоя несгода“.
– За всичките тези години живот не си се научил на обноски. – Реши да не обръща на внимание, че той изглежда на по-малко от трийсет.
– Че за какво ми е да лаская дете, което вече е влюбено в себе си.
– Ние сме роднини, нали знаеш?
– Толкова обща кръв имам с теб, колкото и със свинаря на крепостта.
Ноздрите ù се разшириха, а той вдигна кофата под носа ù. Прииска ù се да го цапне с нея, но реши, че не иска да ù чупят носа и започна да се разоръжава.
Роуан преброи всички оръжия в кофата, все едно знаеше точно колко носи, в това число и скритите. След това я взе в една ръка и затръшна вратата, като дори не каза довиждане, а само:
– Призори да си на линия.
– Дърто, гадно копеле – промърмори тя и огледа стаята.
Легло, нощно гърне, кофа с ледена вода за къпане. Тя използва водата, за да се измие и да се погрижи за разбитата си устна. Бе гладна като вълк, но за да намери храна трябваше да се срещне с други хора. Затова, след като излекува устната си, доколкото можа, Селена се стовари върху леглото, все още със смрадливите парцаливи дрехи, и остана там за няколко часа.
В стаята имаше малко прозорче без завеси. Тя се завъртя в леглото така, че да гледа към звездите над дърветата, заобикалящи крепостта.
Бе постъпила глупаво, като се нахвърли на Роуан и му наговори онези неща в опит да се сбие... заслужаваше си удара. И още как. Ако трябваше да бъде честна със себе си, напоследък не се държеше като човешко същество. Прехапа сцепената си устна и направи гримаса.
Огледа нощното небе, докато не намери Елена, Господаря на Севера. Неподвижната звезда над рогата му – вечната корона – сочеше към Терасен. Бе чувала, че великите владетели на Терасен създали тези звезди, така че народът им никога да не е сам и винаги да може да намери пътя към дома. Но не бе стъпвала там от десет години. Докато Аробин Хамел бе неин господар, не ù бе разрешено, а след това не бе посмяла.
Бе прошепнала истината онзи ден над гроба на Нехемия. Бе бягала толкова дълго, че не знаеше какво е да се изправиш и да се биеш. Въздъхна и потърка очи.
Това, което Майев не разбираше и никога нямаше да разбере, е колко лошо ги бе проклела малката принцеса от Терасен преди десет години. По-лошо, отколкото го бе сторила самата Майев. Бе проклела всички им и бе оставила света да изгори в шепа пепел.
Затова Селена се извърна от звездите и се сви под грубата завивка в опит да се защити от студа. Затвори очи с надеждата да засънува един по-различен свят.
Свят, в който нея я няма.
9
Манон Черноклюна стоеше на брега на придошлата от снега река. Стоеше със затворени очи, докато влажният вятър хапеше лицето ù. Малко звуци ù харесваха повече от стенанията на умиращи мъже, но вятърът бе един от тях.