Да се остави на вятъра бе най-близкото нещо до летене в днешно време – с изключение на редките сънища, в които отново се издигаше в облаците, а здравата ù метла все още работеше. Не като сега, когато се бе превърнала в безполезна пръчка и бе прибрана в килера ù в Крепостта на Черноклюните.
Десет години бяха минали от деня, в който за последен път вкуси от облаците и мъглата, яхнала вятъра. Днес щеше да бъде идеален ден за летене, със силен и опасен вятър. Днес щеше да се извиси в небесата.
Зад нея Майка Черноклюна все още говореше с огромния мъжага от кервана, който наричаше себе си херцог. Не бе съвпадение, че скоро след като напусна окървавените поля на Фенхароу, бе извикана от баба си. Не бе съвпадение и че са на около шейсет километра от границата с Адарлан.
Манон бе на пост, докато нейната баба, Върховната вещица от клана на Черноклюните, разговаряше с херцога край свирепата река Акантус. Останалите вещици бяха заели позиции около малкото укрепление. Бяха дванайсет, всички на възрастта на Манон, отгледани и обучавани заедно. Подобно на нея, не носеха оръжия, но явно херцогът разбираше, че Черноклюните нямат нужда от такива, за да бъдат смъртоносни.
За какво ти бе оръжие, когато ти самата си родена такова?
А когато си една от Тринадесетте на Манон, заедно с които тя се бе била и бе летяла последните сто години... понякога само името на клана бе достатъчно, за да накара врага да побегне. Тринадесетте не се славеха с милостта си. Или пък с грешни преценки.
Манон огледа въоръжените стражи около лагера. Половината наблюдаваха Черноклюните вещици, другите – херцога и баба ù. Бе чест, че Върховната вещица бе повикала Тринадесетте, за да я охраняват. Нямаше нужда от други, щом те са наоколо.
Манон насочи вниманието си към най-близкия страж. Потта, нотката страх и тежкия аромат на умора плъзнаха край нея. По вида и миризмата прецени, че пътуват вече седмици наред. С тях имаше два затворнически фургона. От единия се носеше много характерен мъжки аромат, придружен от дъха на одеколон. Другият бе женски. И в двата имаше някаква нередна миризма.
Манон бе родена без душа, казваше баба ù. Без душа и без сърце, такава, каквато трябваше да бъде една Черноклюна. Бе зла до мозъка на костите си. Въпреки това хората във фургона, както и дука, ù се сториха сбъркани. Различни. Чужди.
Близкият страж се размърда неспокойно и тя му се усмихна. Ръката му се стегна около дръжката на меча.
Понеже ù бе скучно, Манон отпусна челюст и разкри железните си зъби. Стражът направи крачка назад, а дишането му се учести. Острият мирис на страх се усили. С бялата си като луната коса, алабастрова кожа и златисти очи, тя бе смятана от някои злощастни мъже за красива като елфическа кралица. Те обаче разбираха прекалено късно, че красотата е само част от естествения ù арсенал.
Но това правеше всичко толкова забавно.
В снега и мъртвата трева се чуха стъпки. Манон обърна гръб на треперещия страж и ревящата река Аркантус, за да види как баба ù приближава.
След изчезването на магията нещо в остаряването им се бе объркало. Макар да бе на повече от столетие, допреди десет години Манон изглеждаше на не повече от шестнайсет. А днес – към края на двайсетте си години. Остаряваха като смъртни, осъзнаха всички в паника. А баба ù...
Пищната обемна рокля на Майка Черноклюна се вееше като вода на вятъра. Лицето ù бе обсипано от бръчици, сиви кичури прошарваха абаносовата коса. Върховната вещица на Черния клюн не бе просто красива. Бе съблазнителна. Дори сега, когато тленността съсухряше кожата ù, в нея имаше нещо завладяващо.
– Трябва да вървим – каза Майка Черноклюна, крачейки на север, успоредно на реката. Зад тях мъжете на херцога се събраха около укреплението. Бе мъдро от страна на смъртните да внимават, когато Тринадесетте са наоколо. И им е скучно.
С едно кимване на брадичката си Манон събра Тринадесетте. Дванайсетте пазителки останаха на почтително разстояние зад нея и баба ù. Стъпките им потъваха в зимната трева. Никоя от тях не намери нито една крочанка през месеците, в които обикаляха от град на град. Манон очакваше някакво наказание за това. Може би бичуване, може би счупване на пръстите. Нищо трайно, но пък щеше да е публично. Така наказваше баба ù. Не бе важно самото наказание, а унижението.
Ала черните и със златни петънца очи на старицата, наследница на най-чистия клан на Черните клюнове, гледаха към северния хоризонт, към Оуквалдския лес и извисяващите се Планини на Белия зъб отвъд него. Поръсените със златно очи бяха най-голямата гордост на клана по причина, която Манон не си бе направила труда да научи. Когато баба ù видя, че тези на Манон са чисто златни, матроната я измъкна от още топлия труп на дъщеря си и я обяви за своя наследница.