Баба ù продължи да върви, но Манон не бързаше да я заговоря. Не искаше да изтръгнат езика от зъбите ù.
– Ще отидем на север – каза баба ù, след като укреплението изчезна в хълмовете зад тях. – Искам да пратиш три от Тринадесетте на юг, на запад и на изток. Трябва да намерят нашите сестри и да им кажат, че се събираме във Ферианската падина. Всяка Черноклюна. Не искам да пропуснат нито една вещица.
Днес всяка вещица бе част от сборище и сама по себе си пазителка. След падането на Западното кралство, когато бяха започнали да се борят със зъби и нокти за оцеляването си, всяка Черноклюна, Жълтонога и Синьокръвна трябваше да е готова за бой. За да върне земите си или да умре за народа си. Самата Манон не бе стъпвала в някогашното Вещерско кралство, не бе виждала нито руините, нито зелените полета, простиращи се до западното море. Никоя от Тринадесетте не го бе виждала. Всички те бяха бегълки и скитници, все заради проклятието на последната крочанска кралица, издъхнала на онова прословуто бойно поле.
Матроната продължи, все така загледана в планините:
– Ако пазителките ти видят вещици от другите кланове, трябва да кажат и на тях да се съберат в Падината. Без битки и провокации. Просто да се разпространи.
Железните зъби на баба ù заблестяха на следобедното слънце. Като всяка от древните вещици – онези, родени в кралството и борели се в Алианса на Железните зъби срещу кралиците на Крочан, – Майка Черноклюна винаги бе с оголени зъби. Манон никога не я бе виждала да ги скрива.
Манон преглътна въпросите си. Ферианската падина – смъртоносната и опустошена земя между Планините на Белия зъб и Планините Рюн – бе един от малкото проходи, водещи от плодородните източни земи към западната пустош.
Манон бе минавала през заснежения лабиринт от пещери и клисури пеш – само веднъж, заедно с Тринадесетте и още две сборища вещици, малко след като магията бе изчезнала и те се бяха почувствали слепи, глухи и оглупели от внезапната си тленност.
Половината вещици загинаха в Падината. Тринадесетте оцеляха с мъка, а Манон едва не изгуби ръката си в една ледена пещера. Бе я запазила само заради бързите си реакции и намесата на Астерин, втората по старшинство в групата им, а също и заради грубата сила на третата, Сорел.
Ферианската падина. Не се бе връщала в нея оттогава. Последните месеци се говореше, че там има неща, по-лоши и от вещиците.
– Баба Жълтонога е мъртва.
Манон се обърна рязко към баба си, която се бе усмихнала леко.
– Убита е в Рифтхолд. Херцогът ми го предаде. Никой не знае как и защо.
– Крочанки?
– Може би. – Усмивката на Майка Черноклюна се разшири и разкри още повече железните, на места ръждясали зъби. – Кралят на Адарлан ни покани във Ферианската падина. Каза, че там ни очаква подарък.
Манон се замисли за свирепия смъртоносен крал, решен да завладее целия свят. Отговорността ù както към сборището, така и като наследница, бе да опази баба си жива. Инстинктът ù бе да търси заплаха на всяка крачка.
– Това може да е капан. Събере ли ни на едно място, ще е способен да ни унищожи. Като нищо може да работи с крочанките. Или дори с клана на Синята кръв. Те винаги са искали да застанат начело на Железните зъби.
– Не, не мисля – измърка Майка Черноклюна. Бездънните ù черни очи засияха. – Кралят ни направи предложение. На нас и на всички вещици от клановете на Железните зъби.
Манон зачака, макар че бе готова да изкорми някого от нетърпение.
– На краля му трябват ездачи – каза Майка Черноклюна, загледана в хоризонта. – Ездачи за неговите уивърни. За въздушна кавалерия. През всичките тези години ги е отглеждал в Падината.
Бе минало много време, прекалено много, но Манон усети как нишките на съдбата се затягат около тях.
– Когато приключим, ще ни остави да задържим уивърните. За да си върнем Пустошта от смъртните свине, които сега живеят там.
Дива радост мина през сърцето на Манон, остра като нож. Тя проследи погледа на матроната към хоризонта, към върховете на планините, където още царуваше зимата. Да полети отново, да профучи през проходите, да лови плячката така, както бе родена да го прави.
Не с метла, наистина.
Но и с уивърн не звучеше никак, никак лошо.
10
След тежък ден, през който обучаваше новите попълнения, избягваше Дориан и се пазеше надалече от зоркото око на краля, Каол почти стигна покоите си, нетърпелив да поспи, когато забеляза, че двама от хората му не са на поста си пред Голямата зала. Когато спря, другите двама направиха гримаса.