И да види какво може да открие срещу него.
11
Замръзнала и посиняла от треперенето през нощта, Селена се събуди призори в жалката си стаичка, за да намери малка кутийка от слонова кост пред вратата. Бе пълна с мехлем, който ухаеше на мента и розмарин, а под него имаше бележка с внимателно изписани букви.
„Заслужи си го. Майев ти пожелава скорошно възстановяване.“
Селена изсумтя при мисълта за конското, което Роуан бе получил – колко ли го бе стреснало то, за да ù изпрати подарък? Тя намаза подутата си устна с мехлема. Огледа се в парчето огледало на петна над шкафа и видя, че не е в най-добрата си форма. Никога повече нямаше да пие вино и да яде тегия. Или да изкарва повече от ден без баня.
Явно Роуан би се съгласил, тъй като бе оставил няколко стомни вода, малко сапун и нови дрехи – бяло бельо, свободна риза, светлосива туника и наметало, подобно на онова, което бе носила предишния ден. Макар и простичък, платът бе дебел и с добро качество.
Селена се изкъпа, доколкото можа, като трепереше от студа, процеждащ се от мъгливата гора навън. Внезапно почувства носталгия към огромния басейн в замъка. Бързо се изсуши и се намъкна в дрехите си, доволна от това, че са плътни.
Зъбите ù не спираха да тракат. Не бяха спрели цяла нощ. А сега мократа коса не помагаше, дори и след като я сплете на плитка. Обу високите си до коляното ботуши и върза дебелия червен колан на кръста си колкото се може по-здраво, без да пречи на подвижността ù. Надяваше се да си предаде някаква форма, но...
Намръщи се пред огледалото. Бе отслабнала и лицето ù изглеждаше толкова кухо, колкото се и чувстваше. Дори косата ù бе изгубила цвета си и висеше някак безжизнено. Мехлемът бе оправил подутината на устната ù, но не и цвета ù. Поне бе чиста. Макар и замръзнала и прекалено добре облечена за работа в кухнята. Тя въздъхна, свали колана и наметалото и ги остави на леглото. Богове, ръцете ù бяха толкова студени, че пръстенът ù се плъзгаше по пръста. Знаеше, че е грешка, но въпреки това погледна към аметиста, тъмен на светлината на утрото.
Какво ли щеше да каже Каол за това? В крайна сметка, бе тук заради него. Не само на това място, но и в това душевно състояние – постоянната умора, болката в сърцето. Не бе виновен за смъртта на Нехемия, принцесата я бе организирала сама. Но пазеше тайни от Селена. Бе предпочел краля. Макар да твърдеше, че я обича, служеше вярно на онова чудовище. Може би бе постъпила глупаво, че го бе допуснала до себе си, че си бе помечтала за свят, в който може да пренебрегне факта, че той е капитан, служещ на мъжа, разбил живота ù не един, а няколко пъти.
Болката в гърдите ù се усили до степен, че дишането ù се учести. Застина за миг, облегна се назад и потъна в мъглата на душата си, а после се насочи към вратата.
Едно от предимствата на слугинската работа бе, че кухнята е топла. Дори гореща. В голямата тухлена фурна и в камината беше напален жарък огън, който прогони сутрешната мъгла, която се плъзгаше от дърветата отвъд реда прозорци над медните мивки. В кухнята имаше само още двама души – прегърбен старец, който наглеждаше бълбукащите гърнета над огъня в камината, и младеж на дървена маса, която разделяше кухнята на две. Той режеше лук и наблюдаваше нещо, което приличаше на хляб. Хлябът ухаеше прекрасно. Какво ли обаче имаше в гърнетата?
Въпреки безумно ранния час веселото бърборене на младежа отекваше в камъните на стълбището. Той обаче притихна и заедно с другия мъж спряха работа, когато Роуан влезе в кухнята. Елфическият принц я бе чакал долу в коридора, скръстил ръце и вече отегчен. Животинските му очи обаче се бяха присвили, все едно се надяваше тя да закъснее и да му даде повод да я накаже. Като безсмъртен, той имаше безкрайно търпение и изобретателност, когато трябваше да измисля обидни наказания.
Роуан се обърна към стареца край огнището, като стоеше толкова неподвижно, че Селена се запита дали се е научил да го прави, или си е роден така.
– Имате нова слугиня за сутрешната смяна. След закуска я вземам за остатъка от деня.
Очевидно това, че не поздравява, не бе лично отношение към нея. Погледна я с повдигнати вежди и тя прочете думите в очите му толкова ясно, все едно ги бе изрекъл. „Искаше да останеш неразпозната, затова давай, принцесо. Представи се с каквото име искаш.“
Поне я бе чул снощи.
– Елентия – успя да изрече тя. – Казвам се Елентия.
Стомахът ù се сви. За щастие Роуан не изсумтя. Щеше да го изкорми, или поне да се опита да го направи, ако се подиграеше на името, дадено ù от Нехемия.