Старецът се затътри напред и избърса кривите си ръце в бялата престилка. Кафявите му дрехи бяха прости и износени, кърпени на места, и явно имаше някакъв проблем с лявото си коляно. Бялата му коса обаче бе стегната на опашка и разкриваше смуглото му лице. Той се поклони леко.
– Благодарни сме за допълнителната помощ, принце. – Той насочи към Селена кафявите си като лешници очи и я изгледа изпитателно. – В кухня работила ли си?
След всичко, което бе сторила, и всички хора, които бе видяла, бе принудена да каже „не“.
– Дано тогава си пъргава и се учиш бързо – отвърна той.
– Ще дам най-доброто от себе си.
Това явно бе достатъчно за Роуан, който излезе, като пристъпваше тихо и с движения, издаващи грация и сила. Само като го погледна, Селена разбра, че вчера е сдържал силата на ударите си. Стига да искаше, можеше да ù счупи челюстта.
– Аз съм Емрис – рече старецът, изтича към фурната и взе една дълга дървена лопата, за да извади кафявия хляб. С поздравите бе свършено. Нямаше да ù се усмихват и да ù се правят на мили. Но ушите му...
Мелез. Заострени и подаващи се от бялата коса, ушите издаващи елфическата му кръв.
– Това е Лука – каза старецът и посочи младежа на масата. Макар железните гърнета и тенджери, висящи от тавана, да го закриваха, той се усмихна широко на Селена. Имаше къдрава коса, стърчаща на всички страни. Изглеждаше поне две години по-малък от нея, тъй като още бе съвсем кльощав. Явно нямаше дрехи по мярка, предвид колко къси бяха ръкавите на кафявата му туника.
– Боя се, че двамата ще си споделяте доста слугинска работа.
– Много е гадно – обади се Лука и подсмръкна от лука, който режеше, – но се свиква. Освен с ранното ставане. – Емрис изгледа момчето кръвнишки и Лука добави: – Поне сме в добра компания.
Тя се опита да му кимне учтиво и огледа обстановката. Зад Лука имаше второ каменно стълбище, което се издигаше в спирала високо нагоре, а също и два внушителни шкафа, натъпкани до пръсване с чинии и чаши. Горната половина на дървената врата край прозорците бе отворена и разкриваше стена от дървета и мъгла, издигаща се над малката тревиста полянка. Отвъд тях мегалитите бдяха като вечни пазители.
Забеляза, че Емрис изучава ръцете ù, затова ги протегна, въпреки белезите.
– Вече са съсипани, така че няма да ме видиш да ридая за някой счупен нокът.
– Майчице. Какво ти се е случило?
Но Селена видя, че старецът събира парченцата от пъзела, още докато говореше – акцента на Селена, подутата устна и сенките под очите ù.
– Адарлан се отразява така на хората. – Ножът на Лука падна на масата, но Селена не отклони очи от стареца. – Дай ми каквато работа искаш. Няма значение.
Нека Роуан си мислеше, че е глезена и егоистична. Такава си беше, но искаше болящи мускули и с ръце с мехури, за да си легне толкова изтощена, че да не сънува, да не мисли или чувства каквото и да е.
Емрис изцъка с език. В очите на стареца имаше толкова съжаление, че Селена се изкуши да му откъсне главата. Той каза:
– Просто нарежи останалия лук. Лука, ти се заеми с хляба. Аз почвам яхнията.
Селена зае мястото, което Лука бе освободил на края на масата, като мина покрай огромното огнище – гигантско и издялано от древен камък, украсен със символи и странни лица. Дори дръжките на мангала бяха оформени като изправени фигури, а отгоре върху тънката рамка на камината имаше девет железни статуетки. Богове и богини.
Селена бързо отклони поглед от двете жени в центъра – едната бе с корона звезда и въоръжена с лък и колчан стрели, а другата бе с полиран бронзов диск във вдигнати ръце. Можеше да се закълне, че я гледат.
Закуската беше истинска лудница.
Когато лъчите на зората осветиха прозорците със златиста светлина, в кухнята настана хаос. Хора започнаха да влизат и излизат. Те не бяха слуги, а просто уморени хора, които си вършеха работата или помагаха, защото го смятаха за редно. Големият съд с яйца, картофи и зеленчуци изчезна веднага, след като ги оставиха на масата. Бе понесен нагоре по стълбите към място, което сигурно бе столова. Каните с вода, мляко и още, боговете знаеха какво, също бяха грабнати. Селена бе представена на няколко души, но повечето дори не я погледнаха.
Това бе приятна промяна в сравнение с обичайните погледи на ужас и на шепота, съпътствали последните десет години от живота ù. Имаше чувството, че Роуан няма да издаде самоличността ù, дори и само защото точно като нея мразеше да говори с останалите. В кухнята, където режеше зеленчуци и миеше чинии, тя бе никоя и се радваше на това.