Тъпият нож обаче се превърна в кошмар, когато трябваше да нареже гъбите, праза и лавината картофи. Никой, освен може би всевиждащият Емрис не забеляза колко хубаво се справя. Някой просто ги събра и хвърли в чинията, след което ù нареди да нареже нещо друго.
А после нищо. Всички, освен двамата ù колеги, изчезнаха нагоре по стълбите със сънени смехове и охкания, придружени от дрънченето на съдове. Прегладняла, Селена погледна с копнеж към останалата храна, тъкмо когато забеляза, че Лука я зяпа.
– Давай – ухили се той, преди да отиде да помогне на Емрис с един голям железен казан, който трябваше да отнесат до мивката. Въпреки врявата през последния час, Лука бе успял да заговори всички, влезли в кухнята, а гласът и смехът му се разнасяха над тракането на гърнетата и излаяните заповеди. – Доста време ще си над тия съдове, затова хапни сега.
И наистина ги очакваше кула от съдове край мивката. Само казанът щеше да отнеме цяла вечност. Затова Селена се отпусна на масата, сипа си малко яйца и картофи, изпи чаша чай и се зае със закуската си.
Всъщност направо я омете. Бе великолепна. За броени мигове бе изяла две пържени филийки с яйца и се бе заела с пържените картофи. Които вървяха абсурдно добре с яйцата. Заряза чая заради най-вкусното мляко, което бе пила някога. Не че някога бе пила мляко, тъй като в Рифтхолд бе карала на по-силни напитки, но...
Вдигна очи от чинията и видя как Емрис и Лука я гледат, потресени, от огнището.
– Мили богове – каза старецът и отиде до масата. – Кога за последно си яла?
Толкова хубава храна? Преди много време. И понеже очакваше Роуан да се домъкне по някое време, не искаше да остава гладна. Трябваха ù сили за обучението. За магическото обучение. Което сигурно щеше да бъде ужасно, но тя щеше да се справи. За да изпълни своята част от сделката с Майев и да спази клетвата си към Нехемия. Внезапно апетитът ù отмина и тя остави вилицата.
– Съжалявам – каза тя.
– О, яж си, колкото искаш – каза Емрис. – За един готвач няма нещо по-хубаво от това да види, че някой харесва гозбите му.
Каза го с толкова хумор и топлота, че сърцето ù се сви.
Как ли щяха да реагират, ако знаеха какви неща е вършила? Колко кръв е проляла, как е измъчвала Грейв, режейки го къс по къс, как е изкормила Арчър? Как бе провалила приятелката си. И не само нея.
Бяха забележимо по-тихи, когато седнаха. Не я разпитваха, което бе страхотно, тъй като не ù бе до приказки. Едва ли щеше да се задържи още дълго тук. Емрис и Лука говореха един с друг за обучението със стражите, което очакваше днес момчето на бойниците, за пайовете с месо, които готвачът смяташе да направи за обяд, за предстоящите пролетни дъждове, които можеха да съсипят фестивала за Белтейн, както бе станало миналата година. Тъй обикновени неща, за които човек да говори и да се тревожи. Държаха се толкова добре един с друг – като семейство.
Не бяха покварени от зла империя, от години жестокости, робия и кръвопролития. Почти можеше да види душите им, наредени една до друга тук, в кухнята. Техните – светли и чисти, нейната – пукащ черен пламък.
„Не се оставяй да бъдеш угасена.“ Последните думи, които Нехемия ù бе изрекла онази нощ в тунелите. Селена разрови храната в чинията си. Не бе познавала никого, чийто живот да не е в сянката на Адарлан. Едвам помнеше броените години преди континента да бъде заробен – когато Терасен все още бе свободен.
Не можеше да си спомни какво е да бъде свободна.
Почувства как под нея се отваря бездна, толкова голяма, че трябваше да помръдне, за да не потъне в нея.
Накани се да започне с чиниите, когато Лука се обади от масата.
– Трябва да си или много важна, или с много лош късмет, щом Роуан ще те обучава за Доранел.
По-правилната дума беше прокълната, но тя реши да си затвори устата. Емрис гледаше с предпазлив интерес.
– Затова те обучават, нали?
– Не си ли и ти обучаван за същото? – Думите прозвучаха по-грубо, отколкото очакваше.
– Е да – отвърна Лука. – Но ме очакват години, докато разбера дали отговарям на изискванията.
Години. Години? Майев не можеше да очаква от нея да изкара тук толкова много. Тя погледна към Емрис.
– А твоето обучение колко време продължи?
Старецът изсумтя.
– Бях на петнайсет, като дойдох тук, работих им едно десет години, но така и не ме одобриха. Решиха, че съм твърде обикновен. После прецених, че е по-добре да имам дом и кухня тук, отколкото да ме гледат отвисоко в Доранел до края на дните ми. Това, че моят вречен се чувстваше по същия начин, не навреди. Скоро ще го срещнеш. Винаги идва да открадне малко храна за себе си и хората си.