– Ще се справя – каза тихо тя.
– Не ни дават да учим Древния език, докато не влезем в Доранел – отвърна Лука, – но чувам, че татуировката му е с имената на всички хора, които е убил.
– Мълчи! – скара му се Емрис.
– Не е като да се прави, че не е така. – Лука се намръщи на Селена. – Помисли дали Доранел си струва. Тук не е толкова лошо.
Тя обаче бе уморена от приказки.
– Ще се справя – повтори тя. Майев не можеше да я държи тук години. В противен случай Селена щеше да избяга. И да намери друг начин, по който да спре краля.
Лука отвори уста, но Емрис отново му изшътка. Погледът му се спря на белязаните ù ръце.
– Остави я на мира.
Лука започна да бъбри за времето, а Селена се насочи към планината чинии. Докато ги миеше, потъна в ритъм, все едно чистеше оръжията си на онзи кораб.
Звуците от кухнята заглъхнаха и тя се остави да потъне надолу, към ужасната мисъл, която ехтеше в главата ù отново и отново. Че не помни какво е да бъде свободна.
12
Кланът на Черния клюн пристигна последен във Ферианската падина.
В резултат получи най-малките и отдалечени зали в плетеницата от коридори, издълбани в Омега, последната от планините Рюн и най-северната от опасващите заснежения проход.
От другата страна на Падината се издигаше Северен зъб, последният връх от Планините на Белия зъб, в момента окупиран от хората на краля – огромни грубияни, които не знаеха какво да мислят за прииждащите от всички страни вещици.
Бяха тук вече ден, а Манон още не бе зърнала и малко от уивърните, които кралят им бе обещал. Бе ги чула, макар зверилникът им да се намираше в другия край на прохода, до Северен зъб. Без значение колко дълбоко навлезеше в каменните коридори на Омега, писъците и ревовете отекваха в скалата, а въздухът пулсираше от плющенето на кожени криле. Подовете съскаха от драскането на нокти в камък.
Бяха минали пет века от последния сбор на трите клана. Някога бяха наброявали двайсет хиляди. Сега имаше не повече от три хиляди и това – при най-щедра оценка. Всичко, останало от някога могъщото кралство.
И все пак коридорите на Омега не бяха безопасно място. Вече ù се бе наложило да разтърве Астерин и една Жълтонога кучка, която не бе научила, че Черноклюните пазителки – особено Тринадесетте – мразят да ги наричат мекосърдечни.
Лицата им бяха опръскани със синя кръв и макар че Манон бе доволна, че красивата и дръзка Астерин е нанесла поражения, все пак трябваше да я накаже.
Три удара, на които втората по ранг да не може да отвърне. Един в стомаха, за да може Астерин да почувства безсилието си, един в ребрата, за преценява всяко действие, докато диша, и един в лицето, та счупеният нос да ù напомня колко по-лошо е могло да бъде наказанието.
Астерин ги понесе без писък или оплакване, както щеше да го направи всяка от Тринадесетте.
Тази сутрин Втората, с подут и натъртен в основата си нос, се бе ухилила на Манон при вида на жалката закуска от овесени ядки. Заради нахалството ù Манон би изкарала всяка друга вещица за врата от столовата, но на Астерин можеше да прости.
Макар Астерин да ù бе братовчедка, тя не бе нейна приятелка. Манон нямаше приятели. Никоя вещица нямаше, особено ако беше от Тринадесетте. Астерин обаче я бе пазила цяло столетие, а усмивката бе знак, че няма да ù забие ножа в гърба при следващата битка.
Не, Астерин бе достатъчно луда, за да си носи счупения нос с гордост и щеше да се радва на извивката му до края на дните си, които нямаше да са толкова много след изчезването на безсмъртието.
Наследницата на Жълтоногите, едра вещица на име Искра, просто бе смъмрила своята пазителка, бе ù наредила да си държи устата затворена и я бе пратила долу в лазарета, в недрата на планината.
Глупачка.
Всички водачки на сборища имаха заповеди да държат пазителките си под контрол, за да предотвратят битките между клановете. В противен случай трите матрони щяха да се стоварят върху тях като чук. Без наказание, без пример, който Искра да даде, нахалната вещица щеше да продължи да им досажда, докато за нея не се погрижеше новата Върховна вещица на Жълтоногите.
Предишната вечер бяха имали пародия на помен за Баба Жълтонога в пещерната столова, осветена от обикновени стари свещи, а не от традиционните черни. Бяха облечени с каквито наметала намерят. Дори минаха през Светите думи на Триликата богиня, все едно четат рецепта.
Манон никога не бе срещала Баба Жълтонога и не се интересуваше как точно е умряла. Повече я вълнуваше кой я е убил и защо. Всички мислеха за това, а въпросите се разменяха между очакваните думи за загуба и печал. Както обикновено, Астерин и Веста заговаряха останалите вещици, а Манон слушаше наблизо. Никой обаче не знаеше. Дори двете ù Сенки, скрити в тъмните ъгли на столовата така, както бяха обучени, не научиха нищо.